Глава II (част трета)

- Рисувала си? Какво нарисува? - по любопитства Лила М..
- Една кукла. Главата й беше разбита - усмихна се Ани. - Когато убивах се вдъхновявах, госпожице Лила. Това беше първата ми рисунка и на нея липсват червените устни. Не знаех, че това ще е важна чат от моето изкуство.
Очите на Ани заблестяха. Толкова много ненавиждаше тази недовършена творба. Дори сега само като си спомняше за нея се изнервяше и желаеше да целуне още повече психиатърката.
- Къде са рисунките, Ани?
- В къщи. Къде другаде биха могли да бъдат? - усмихна се малкото момиче на тъпия въпрос.
- Позволяваш ли ми да взема рисунките ти, Ани? Може ли да ги разгледам?
- Разбира се, но при едно условие - Ани се усмихна така доволно, че сега тази нейна усмивка изглеждаше още по-зловещо от останалите. - Докато текат сеансите да рисувам.
- Имаш вдъхновение без да убиваш?
- Всъщност разбрах, че не убийствата ме вдъхновяват, а самото насилие - каза тя спомняйки си пребиването й за добре дошла. - Скоро го разбрах. Може би по-рано щях да го разбера, ако не пищяха.Убивах ги единствено и само защото викаха. Не можех да издържам на писъците. След време просто ми стана навик.
Лила беше отново шокирана. Мислеше си, че Ани вече няма с какво да я изненада, но тя всеки път успяваше. И с такава лекото говореше за убийствата все едно е нещо нормално, като смяната на деня с нощта. Именно това я плашеше толкова много в това малко момиче. Тя просто беше болна. Имаше ли смисъл да се бори за нея? Заслужаваше ли си? Струваше ли си? Все пак беше убивала. Трябваше ли в съда да я защити и да каже, че е с психически изкривявания и убийствата не са били умишлени?
Не можеше да повярва на думите си дори когато си ги мислеше на ум. Ани изглеждаше толкова нормално малко момиче. Ако я беше срещнала на улицата щеше да се загледа и да си каже "Колко красива млада девойка. Сигурно от нея ще излезе чудесен човек." Никога обаче не би си помислила, че тя убива малки деца, че има някакво нервно разстройство, че нещо й куца на психиката.
Но точно това я учиха в училищата да не се доверява на външния вид. Той винаги лъжеше. Понякога именно тези, които изглеждаха най-невинни и нормални се оказваха и най-опасни или поне не в ред.
- Някой виждал ли е рисунките ти, Ани? - попита Лила.
- Разбира се. Учителката по рисуване е виждала всичките. Казваше, че имам талант. Не го била забелязала, но в тези рисунки съм се разкривала изцяло. Можех да рисувам така красиво само след убийство и за това й казвах, че в къщи мога да се съсредоточа по-добре. Разреши ми да й показвам само тези, които правех в къщи, защото не искала да вижда бездарната ми страна.
- И не си е помислила, че има нещо общо с убийствата? - колко безотговорни възрастни имаше по света, помисли си Лила.
- Знаете ги хората на изкуството - не виждат по-далеч от носа си и не се интересуват за нищо друго освен за нещата от тяхната сфера. Знаеше, че има убийства, но не знаеше на кого, как и разни такива подробности. Казваше ни постоянно: "Ако някой ви заговори бягайте. Бягайте от мъжете и не подценявайте жените." Мислех си колко е глупава горката и не защото й показвах жертвите под формата на счупени кукли, а защото нито веднъж не ме попита защо рисунките ми са точно такива. Вие ако бяхте или въобще някой друг веднага би си помислил, че имам проблем щом рисувам такива неща, но не и тя. Може би ако ме беше попитала щях да се уплаша и да спра, но при условие, че някой знаеше за манията ми и не правеше никакъв проблем от това... Нямаше смисъл да спирам.
- Защо не ги показа на друг, Ани?
- Трябваше ли?
- Искала си да бъдеш спряна, но все пак си изпитвала желание да го правиш, така ли?
- Не съм искала. Може би ако беше станало случайно...
Лила откри човечността в нейната душа. Колкото и да беше лоша постъпката й тя я осъзнаваше. Дори желанието й някой да я спре колкото и да беше малко и самата тя да не го осъзнаваше, го имаше. Това вдъхнови Лила. Сега можеше да се бори за нейния живот.
- Тъй като времето ни е към края си искам да те помоля за още нещо. Може ли да направим по-чести сеансите? Като например всеки ден.
Госпожица М. знаеше, че няма много време и за това реши да се хване по-сериозно с русото усмихнато момиче. Ани обаче не отговаряше.
- Ани трябва ми съгласието ти за това - подкани я Лила.

Глава II (част втора)

Ани не си падаше много по парковете, но един ден след училище просто не й се прибираше. Другото, което не харесваше и то повече от ходенето в парка беше да се прибира в къщи и там да е вторият й баща, който й се усмихва мазно и я гледа подло.
Истинският й баща беше избягал преди близо седем години. Само година след бягството на господин К. майката на Ани беше успяла да преодолее мъката и да открие вторият й баща. Не го харесваше, но заради майка си го търпеше. За това и беше решила да ходи в парка, за да не се налага да го трае през целия ден.
Ани нямаше много приятели. Всъщност нямаше никакви, но и тя самата не изгаряше от желание да има. Просто още едни дразнители в живота й, който да се налага да търпи. Семейството й се струваше достатъчно.
През този първи ден в парка на люлките нямаше никой освен едно малко русо момиче, а на пейката до самите скърцащи железа стоеше стара жена с наднормено тегло, явно бабата на детето. Ани седна на една от люлките и започна да се поклаща лека полека.
- Ти имаш руса коса като моята - каза едно малко пискливо гласче.
Ани се обърна към непознатото момиче до нея и видя как иначе белите й бузи сега червенееха.
Малкото момиче изгаряше от желание да се запознае с по-голямото си копие. Виждаше приликата. Колкото и малка да беше беше забелязала русата коса и зелените очи. Тогава й Ани забеляза тази прилика.
- Да и очите ми са зелени като твоите - усмихна се Ани, както обикновено. Тя просто обичаше да го прави.
- Аз съм Симона. Викат ми принцеса Сиси. Като онази от детското, сещаш ли се?
- Да мярвала съм го по телевизията. Аз съм Ани.
Тогава по-голямото момиче спря да се люлее и си тръгна. Беше отишла в парка, за да е сама, за да не й досаждат, но не се беше получило. За това реши, че домът й е по-малко гаден в момента.
На следващия ден Ани отново се отби в парка с надеждата, че малката принцеса Сиси няма да я има, но беше сгрешила.
- Здравей, Ани - започна да й мята от далеч малкото сладко момиченце, все едно бяха първи приятелки.
Голямото момиче се люлееше, а Сиси й говореше. Не я разпитваше, а дрънкаше само за себе си. Дори не й правеше впечатление, че момичето до нея не проявява интерес към нейните приказки.
- Баба има операция на крака. Доктора каза да се разхожда за раздвижване и за това почнахме и да идваме в парка. Което много ме радва.
Не знам да ли знаеш, но аз уча в къщи. Мама и тате казват, че първите три-четири години могат и в къщи да ги усвоя като материал. Честно казано така не ми харесва. Нямам никакви приятели. А родителите ми често отсъстват. След операцията баба се премести при нас, а иначе детегледачка се грижеше за мен. Сега само учителки идват.
Много се радвам, че с баба излизаме. Така мога да си намеря приятели...
И продължи да говори какво би искала да прави с тези приятели.
На Ани щеше да й се пръсне главата, но предпочиташе това пред дома си. За това и остана да слуша глупавите простотии за Сиси и нейните неоткрити приятели. Не след дълго баба й я извика.
- Красавице, ела да хапнеш.
"Красавице", тази дума все още кънтеше в главата на Ани. Тогава тя реши, че ще е част от тези приятели, които Принцеса Сиси не беше открила. И така и стана. Срещаха се постоянно в парка и се люлееха. Симона говореше, а Ани се правеше на любопитна и й задаваше безброй въпроси. Усмихваше се насила, търпеше я, но се стараеше да е добра приятелка.

Един ден отново след училище Ани се запъти към парка. Сиси се люлееше сама. Толкова много беше засилила люлката, че пръстите на ръката на Ани изтръпнаха. Русата й коса се развяваше ту на пред, ту на зад, усмивката й лъщеше бяла и красива, ръцете й стиснати в малки юмручета, за да се държи за железните въжета на люлката. Изведнъж се отпусна на зад и гледаше към небето. При това движение нещо в корема на Ани се сви. Помисли си, че ще падне, ще се удари и ще загуби тази гледка по този глупав начин. Вече имаше идея как да го направи, но сама, а не с помощта на люлките.
Ани се приближи към момичето и седна на пейката.
- Къде е баба ти?
- Отиде да пишка в кафенето - засмя се Сиси все едно е казала някоя забранена дума.
- Ще дойдеш ли с мен. Ще ти покажа една река.
Дори не трябваше да я убеждава. Малкото момиче спря люлката с крачетата си, скочи и тръгна след приятелката си.
Изкуствената река се намираше доста навътре в дърветата на парка. Около нея имаше полянки, за разходка, но много рядко се намираха хора да ходят там. Щом пристигнаха Симона издаде звук на възхищение. Толкова много и беше харесало там. Светлината, проблясъка на закачливата река, поляната, дърветата.
Ани я беше открила съвсем случайно един ден когато отново след училище беше решила да дойде в парка, но не искаше досадната й приятелка да й виси на главата.
Малкото русо момиче започна да подскача на камъните близо до реката й се подхлъзна. Падна, чу се пукане. Явно беше счупила някоя кост на ръката си, защото започна да реве силно и да държи едната си ръка. После протегна здравата си към Ани сякаш да я улови. Явно мислеше, че така болката ще мине. Ани обаче не издържаше на виковете й.
- Спри - почти викаше Ани.
Приближи се до нея и запуши устата й с ръка, но тя продължаваше да скимти. Сега не приличаше на красавица. Сиси се опитваше да махне ръката на приятелката си, дърпаше се, въртеше се. Нещо в Ани изпука, очите й заблестяха. Тя се усмихна и засили главата на принцеса Сиси в камъните.Повтори го още два пъти, за да е сигурна, че малката ревла ще престане. Отпусна ръката си и тя наистина не издаде звук. Ани знаеше, че е мъртва, но не се почувства зле. Огледа я и се спря на устните й. Наведе се и ги целуна. Те бяха все още топли, меки на допир. Ани още не можеше да намери думи, за да ги опише.
Живото русо момиче се върна на люлките. Старата жена вече обикаляше да търси внучето си.
- Ани, да си виждала Сиси?
- Ей сега идвам - каза Ани и се залюля.
Възрастната жена викаше постоянно "Сиси". Люлеещото се момиче искаше и нейната уста да запуши, но изведнъж разбра, че има по-важна работа от това да убива още хора. Искаше да рисува. Извади един лист от раницата си и започна да драска върху него на фона на виковете на старицата. Щом приключи старата жена все още търсеше Симона. Тя вече знаеше, че внучката й е мъртва и се страхуваше.

Глава II (част първа)

Бяха минали само два дена и Ани беше повикана отново в стаята за разпит. През този период тя не излизаше от килията си, освен когато отиваше да яде. Ивелина често й говореше, но Ани не й обръщаше особено голямо внимание. Дебелото момиче си дрънкаше и се смееше само на собствените си шеги. Често през ума на Ани й минаваше мисълта, че леглото й скоро може да се счупи и тогава ще се посмее от сърце.

Обожавах да я наблюдавам. Тя стоеше сама на масата, а понякога и Ивелина се натрапваше. Толкова красиво ядеше храната си. Забелязвах от време на време на лицето й да се появява една малка усмивка типична за нея. Никой не би могъл да я направи по същия начин по който я правеше тя. Опъваше леко устни на страни, показваха се съвсем бегло белите й изящни зъбки, а в погледа й се долавяха искри. Звучи зловещо, но всъщност беше така красиво... така завладяващо.

- Знаеш коя е вратата - каза полицайката, която я беше извела от килиите. - Там вече те чакат.
Ани се обърна към жената. Беше я оставила сама да отиде до стаята за разпит. Можеше да избяга, но със сигурност нямаше да стигне на далеч. Все пак всички в този коридор бяха полицай. Или по-голяма част от тях. Момичето тръгна към вече познатата врата. Открехна я леко и чу гласове.
- ... убиете! Аз мога да се постарая да я променя. Всеки заслужава втори шанс. Хората могат да се променят - каза Лила и удари с юмруци по масата.
- Здравейте - влезе с усмивка и леки подскоци Ани в стаята.
Малкото момиче забеляза, че психиатърката е облечена по-спортно. Носеше сиви дънки и синьо-бели маратонки, отгоре носеше бяла едноцветна тениска, косата й стегната в стриктна конска опашка, а на устните й най-нахално си стоеше блясъка за устни от първата им среща.
"Ах тези устни, как искам да ги целуна", помисли си Ани и облиза собствените си устни.
- О, виждам, че сте ме послушали - усмихна се тя закачливо.
Лила М. стоеше на стола срещу огледалото и се усмихваше.
- Клиента винаги има право - каза тя сочейки празното място пред нея. - Нека да продължим от там където ни прекъснаха миналия път. Щеше да ми разказваш за първата си жертва Симона.
- Да малката принцеса Сиси. Така искаше да й викат. Ако беше пораснала можеше дори да заприлича наистина на рисуваната героиня, но уви. Запознахме се в парка. Там ходеше с баба си. Аз се люлеех на люлките и тя го правеше...

Глава I (част четвърта)

След около пет минути Лила М. се върна.
- Пак ти? - разочаровано отвърна Ани.
- Не съм се отказала от теб, Ани.
- Знаеш ли какво? Мисля, че ти се нуждаеш от психиатър.
- А ти знаеш ли какво? Знам какви игрички играеш и няма да ти се дам, момиченце. Може да си убила доста деца, но мен не ме е страх от теб. Тук съм да разбера какво ти има и защо си го направила.
Лила чувстваше увереността. Движеше се бавно към Ани докато говореше и завърши с удар по масата с ръка. Заболя я повече от колкото очакваше. Дори при други обстоятелства щеше да изохка, но сега трябваше да е силна.
- Защо не каза по-рано? - Ани се облегна на стола и се загледа в камерата в десния ъгъл. - Когато бях малка всички виждаха русите ми букли и зелените очи. С въздишки произнасяха: "Колко сладко малко момиченце". По мен се заглеждаха непознати и ми пращаха целувки, а после се усмихваха мазно, мазно. Мразех ги всичките. Ненавиждах тъпите им физиономии, муцунките, които ми правеха, звуците, които издаваха.
Бях на седем когато мама се прибра с едно малко коте. То се уви около мен, започна да мърка. Сигурна бях на сто процента, че ако можеше да говори щеше да измърка:"Колко си сладка." За това докато мама не гледаше пъхнах котката в пералнята. Тя я пусна и с котката беше свършено.
Ани затвори очите си. Постоя така няколко секунди сякаш, за да си припомни изражението на майка й когато е видяла мъртвата котка в току що изпраните дрехи. Русото момиче се усмихна. Тази усмивка се стори доста зловеща на Лила М. и тя потрепна леко. Записа нещо в белите листи и когато погледна към Ани нейния поглед вече беше насочен към нея. Искаше да избяга викайки, но остана неподвижно. Не трябваше да показва слабости въпреки, че вече го беше направила.
- И все пак не разбирам - поклати глава Лила. - Защо си ги убивала? Доста деца са подложени на това хората да ги харесват, да им щипят бузките и да издават нечовешки звуци. Никое от тях не е станало сериен убиец на... тринадесет - замисли се Лила преди да каже числото и чак когато го произнесе на глас осъзна, че пред нея стои едно четиринадесет годишно момиче с руси букли, прекрасни зелени очи и усмивка, която в други обстоятелства би предизвикала възторг и топлина вместо страх и ужас.
- Така е. Аз все още съм в началото. Дори се съмнявам, че и накрая ще ме разбереш, но ми харесвате госпожице Лила М..
Психиатърката се взря в усмивката на момичето. Не можеше да повярва, че такова красиво създание като детето пред нея може да убие толкова много хора.
- Продължавай и ще видим дали ще те разбера. Все пак съм психиатърка. Работата ми е да те разбирам.
- Или да се преструваш, че ме разбираш - вметна уж небрежно Ани, но не изчака отговора на Лила и продължи. - Няколко месеца преди да стана на тринадесет ми дойде цикълът. Тогава мама ми каза: "Ти вече не си малкото сладко момиче". Изтръпнах. Не знам защо. Никога не съм искала да съм сладка, но тогава, когато вече станах голяма... Беше доста стресиращо. Сега ми става смешно при мисълта за начина ми на възприемане на тази незначителна информация.
След това дойде и рожденият ми ден. Тогава за първи път чух виц за блондинка. Знаеш ли как се изтрива паметта на блондинка, госпожице М.? - Лила поклати глава. - Като й духнеш в ухото. Всички се смяха, но не и аз. Огледах се и имаше доста руси момичета, които също се сееха на това. Помислих си:"Тези са наистина глупави. Дали да не им духна в ухото?" Бях наранена. Може да не си личи, но съм много чувствително дете. За много кратък период от време се случваха толкова много неща, които ме разочароваха. Дойде ми, разбрах, че ме мислят за глупава в обществото, защото имам рус цвят на косата, а и майка ми и новият ми баща съобщиха, че ще имам братче или сестричка.
Не бях щастлива, а никой не го виждаше. Никой! - намръщи се Ани, очите й се разшириха и започна да диша тежко.
- Значи просто си била наранена. Искала си внимание, но не си го получила. Това ли е? Дванадесетте деца и малката ти сестричка заедно със сестрата са били убийства, за да те забележат? - Лила наистина не можеше да я разбере, но какво да очаква от умствено разстроено дете. - Права си, не мога да разбера. Как може тези неща да са причина за убиване на хора?
Ани се засмя истерично. Лила не доумяваше. Такова държание не приличаше на четиринадесет годишна. Тя изгледаше толкова възрастна точно в този момент.
- Мила, госпожице М., първото убийство на малката Симона беше... непредвидено. Всъщнст никога не съм искала да убивам. Освен котката си. Там съм виновна.
- Ти знаеш името й? - учуди се Лила. Повечето убийци набелязваха жертви и ги убиваха без дори да се замислят, но явно Ани познаваше добре жертвите си.
- Разбира се. Руса коса до раменете, зелени очи, блестяща детска усмивка, едва на осем години.
- Тя прилича на теб малко, а? Всички приличат на теб. Има деца със сини и кафяви очи, но всички са руси. Полицията само с това свързваше убийствата.
- Така е. Срещнах Сиси в парка и...
Вратата се отвори и влезе полицайката.
- Времето ви свърши.
Тя тръгна към Ани. Русото момиче стана от стола си и се усмихна на Лила.
- Другия път облечете нещо по-удобно. Аз не съм някоя престижна личност, че да се контите за пред мен - усмивката на Ани се стопи щом полицайката започна да я дърпа.
Лила стана и със страничното си зрение се огледа в огледалото. Усмихна се доволна, защото знаеше, че е спечелила малката Ани. Това й се хареса. Можеше с гордост да застане пред баща си и да му каже, че битката е започнала, но тя не се е предала.
Ани се върна в килията и без да очаква нещо я удари по главата.След това последваха ритници. Тя лежеше на земята свита на топка. Усещаше болка, но по нищо не си личеше. Ани просто стоеше на земята. Стоя там около десет-двадесет минути без дори да трепне.
По някое време Ивелина влезе в килията и застана над нея.
- Не го приемай лично. Тук така посрещат новите. Казах им, че си опасна, но те не ме послушаха.
Ани се усмихна. Ивелина се стресна "Въобще тази усмивка изтрива ли се от лицето й?", зачуди се тя.
- Не ми пука. Още няколко човека в списъка... Звучи ми забавно.
Ани се изправи държейки се за корема. Окото й се беше подуло и зачервило, явно нечий крак го беше улучило. Отстрани на устата й все още течеше кръв, но вече засъхваше. По краката, корема и гърба имаше сини петна. Ръцете й трепереха за първи път в живота й, но не от страх или болка, а от огромното желание да рисува.

Глава I (част трета)

След не повече от две – три минути в стаята влезе една млада жена. Едва ли беше на повече от двадесет и седем години. Облечена в червена пола, малко над коленете, черно сако и бяла риза. Сутиена й розовееше под белия полупрозрачен плат. Носеше обувки на висок ток, но си личеше, че е нещо ново за нея. И ако чорапогащника й беше нов то не знаеше как да го обува, защото вече имаше две бримки на места, на който трудно биха се появили.
Ани се загледа в лицето на жената. Косата й беше рижава и направена на прилежен стегнат кок, нито едно косъмче не стърчеше или по-точно се боеше да стърчи. Знаеше ли горкия косъм можеше да не оживее след щръкване. Очите й прозрачно сини, а кожата й призрачно бяла. Човек със сигурност би я помислил за призрак, ако застане пред него чисто гола. По сочните й естествено червеникави устни лъщеше прозрачен гланц поставен там единствено и само за блясък. На Ани и мина през ума да целуне тези устни и самата тя не знаеше защо.
- Здравей, Ани. Аз съм твоят отдушник – засмя се новодошлата красавица. – Казвам се Лила М.. Между другото си седнала на моето място.
"Явно няма от какво да се бои косъмчето. Тогава защо не стърчи?" - зачуди се момичето.
- Огледах се, но никъде не пишеше „мястото на Лила” или „мястото на Ани” – каза спокойно тя без да отделя поглед от сочните устни на госпожица М..
- Права си, но все пак ти трябва да си с лице към огледалото – опита се да обясни с усмивка Лила М..
- И за какво им е след като онези две камери ме показват? – посочи с пръст всяка една от камерите.
- Да ти кажа честно не знам. Но щом ти е удобно там... – по лицето й се изписа притеснение.
„Сигурно ако не си беше сложила един литър дезодорант против изпотяване сега щеше да е плувнала в пот” – помисли си Ани.
- Спокойно, Лила, няма да те убия – усмихна се доволно тя.
При тези думи ясно се изписа притеснението на лицето на психиатърката. Тя разбра, че е победена и трябваше да се откаже от този пациент.
Преди година беше завършила университет със специалност психология и психиатрия. Една година караше допълнителни курсове, за да е подготвена добре. Само преди седмица кандидатстваше за работа и много добре знаеше, че ще успее, защото имаше отлична диплома, а и курсовете беше завършила с най-високия успех.
Баща й, виден психиатър, често й казваше „От теб няма да излезе добър психиатър. Приличаш повече на майка си отколкото на мен”, а майка й беше проста сервитьорка в кафене. Винаги му се противопоставяше и успяваше, но сега й се искаше да му каже колко е бил прав. Лила беше честна. Никога нямаше да скрие истината особено от баща си. Вече си представяше как му се извинява и казва, че през цялото време е бил прав, а тя е грешяла. Съжаляваше за изгубеното време в учене.
Лила усети една капка пот да се стича по врата й: „Как е успяла да пробие защитата ми?”
- Госпожица М., Ани – опита се да изглежда строга.
- Аз съм първият ви клиент, нали, госпожице М.?
- Така е, Ани – тя направи пауза, за да поеме въздух и продължи. – Позволих ти да останеш на мястото ми, така че ти ми позволи аз да си върша работата. И същевременно с това... ако може да ми съдействаш.
Тя придоби увереност: „Не, татко, няма да се предам днес!”
Ани видя увереността й и се усмихна.
- Хубав гланц за устни.
- Благодаря – каза стъписано Лила, но продължи. – Сега да започнем.
В едната си ръка държеше папка. Оказа се че там има бели листи. Ани предположи, че там ще записва колко е луда пациентката й, в случая самата тя или ще си драска когато й до скучае.
- Разкажи ми за детството си, Ани.
- Коя част от него? Аз все още съм дете – усмихна се доволно тя на тази мисъл.
- Например за най-стария си спомен. Първото нещо, което си спомняш от началото на твоя живот – Лила разгърна папката с листите и зачака.

Три годишната Ани стоеше на столче пред маса, на която имаше чиния с някакво съмнително кафяво пюре от месо и зеленчуци. Беше облечена в бяла мека блузка с къс ръкав и червени къси панталонки, което означаваше, че е било пролет или дори лято. Русата й коса още тогава си беше дълга, но вечно завързана на опашка с черен ластик, а бретона махнат с диадема или обикновена лента за коса. Още от тогава харесваше тези малки украшения за коса, но не си падаше особено много по ластиците.
Малката Ани се намръщи и започна да върти главата си, когато лъжицата с отвратителното пюре приближи малките й устни. Една лъжица успешно влезе в устата й, но сместта почти веднага из кочи от там и започна да се стича по брадата й. Майка й го събра и отново го напъха в устата на Ани. Тя заплака. От съседната стая някой извика:
- Запуши устата на това изчадие! – Беше баща й.
Възрастната жена се ядоса и метна купичката с пюрето на земята. Двамата родители започнаха да си викат от разстояние, а Ани стоеше на столчето си и се смееше, защото пюрето от месо и зеленчуци лежеше на пода победено.

- Мама си помисли, че се смея на виковете им. От тогава ми вика редовно, за да ме разсмее или поне така си мисля - замислено каза русото момиче.
- Не си ли можела да говориш на три? Защо не си се оплакала от храната?
- Говорех, но рядко. В къщи само с викове се разбираха или поне с такова впечатление бях останала като малка. Аз не можех да викам толкова много, а когато говорех никой не ме чуваше и за това предпочитах да мъча.
- Вашите са се карали?
- Не, пееха си – смръщи се момичето на глупавия въпрос.
- Виж аз не съм ти враг и не искам да ставам - опита се да изглежда строга Лила, но не се получи много добре, а и Ани вече не можеше да се хавани на този номер след като видя страхът в очите й.
- В твой интерес е да не ставаш – засмя се отново Ани. Тя умееше бързо да си оправя настроението.
Притеснението се върна отново на лицето на Лила. Тя стана и излезе. Ани продължи да се смее. Стана и отиде до огледалото.
- Е, сега ще дойде ли някой по-опитен и безстрашен психиатър? Какви са тези зайци? – усмихна се тя и оголи белите си зъби в една широка и зловеща гримаса.

Глава I (част втора)

Всичко се беше случило малко след седемнайстия й рожден ден. Нямаха пари да го празнува. Приятеля й също не беше от най-богатите и дните прекарваха да се оплакват от това. Брата на Ивелина и брата на приятеля й също не одобряваха безпаричието. Четиримата бяха решили, че заедно ще могат да ограбят банка и да избягат заедно и да си живеят живота. Бяха изгледали доста филми докато решат, че са готови за това. Оказа се обаче, че не са чак толкова готови или по-точно въобще не бяха придобили никакъв опит от гледането.
Екипировката се оказа най-простата част. Няколко шапки с дупки за очи и ръкавици, за да не оставят отпечатъци. Влизането също не ги затрудни особено много. Щом влязоха през охраната се отбиха до тоалетните, за да сложат маските и ръкавиците. Пистолетите – два на брой, купи брата на приятеля й. Той имаше познати в тази област на оръжията. Излязоха от WC-тата с гръм и трясък.
Отначало сякаш всичко беше наред. Хората започнаха да пищят и да залягат. След единия изстрел насочен към тавана всички залегнаха и запазиха тишина, след няколко молби за това. Охраната беше с вдигнати ръце и пистолети на земята. Ивелина трябваше да събере оръжията и го направи успешно. След това отиде в тоалетната и ги хвърли там. Докато се върна един чувал вече беше пълен с пари. Изведнъж от някъде започна да се стреля. Тогава и двамата големи започнаха също да отвръщат на оганя.
Ивелина залегна щом видя, че и приятелят й прави същото. След няколко секунди разбра, че всъщност не е залегнал, а е паднал от куршум. Беше пронизал главата му. Ивелина остана така неподвижно загледана в празния поглед на приятеля си. Дори не можеше да заплаче. Просто стоеше. По едно време си помисли, че и самата тя е умряла, а не той. Сякаш нищо не се движеше, беше тихо и някак всичко белееше. Осъзна се едва когато някой я хвана и я задърпа. Оказа се, че е някакъв полицай. Махна импровизираната маска от лицето й, но тя все така продължи да гледа към мъртвото тяло на приятеля й. Някой извика нещо в ухото й. Беше толкова близо, но тя не разбра нищо.
„Мъртъв е”, провикна се някой друг и това сякаш я пробуди от транса. Огледа се и видя брат си и другия голям да лежат по лице на земята с белезници на ръце. Имаше още кръв, но не знаеше на кого е.
В съда разбра броя на простреляните. Бяха петима, от които една бременна жена. Единствения мъртъв беше приятеля й. В съдът не й пукаше колко години ще й отсъдят. Дори три й се сториха доста малко, но все пак не беше направила нищо. Момчетата получиха по осем години затвор.
По-малко от година в тясната килия й беше достатъчна, за да разбере колко глупаво са постъпили четиримата. Сега брат й и другия лежаха в друг затвор, но на нея не й пукаше за тях. Очакваше с нетърпение да напусне тесните килии и да заживее като нормален човек. До колкото може да се живее нормално с такова бреме на плещите.

На вратата на килията им задрънча палка и двете момичета погледнаха на там. Една жена в униформа се усмихна мазно, мазно сякаш света е неин или поне затвора.
- Затворник номер хиляда триста седемдесет и шест Ани К. на четиринадесет години от Д. да се яви в стаята за разпити. Има среща с психиатъра си.
Ивелина върна погледа си към Ани, която ставаше от леглото. В очите на дебелото момиче се четеше нещо като притеснение и шок.
- Ти си на четиринадесет?
- Какво да ти кажа? Живота беше много суров с мен – усмихна се тя и излезе с ръце на пред.

Щом седна сякаш стаята се изпълни със сияние. Гласът й зазвъня така меко и нежно. Никой инструмент не би могъл да изкара такава прекрасна мелодия като нейното звучене. А името й така просто, малко и нежно като нея - "Ани", все още звънти в главата ми. Постоянно ми напява и ме кара да се усмихвам блажено. Усмивката й ме накара да потръпна. По-кристална и от най-чистия кристал на света. Зъбите й така прави и бели все едно никога не ги е използвала. Така исках да ги разгледам отблизо.
А тази дебелана-Ивелина, с нейната голяма уста. За какво й беше да казва, че съм пребила до смърт момиче. Заслужаваше в този момент нея да убия. Заслужаваше да кажа на Таня, че я мисли за луда и тя щеше да свърши всичко, но присъствието на Ани така смекчаваше яда ми.
Убивала е. Имахме нещо общо. Имаше за какво да си говорим. Вече си представях как ще я заговоря. Как ще се смеем заедно. Толкова малка и така сладка изглеждаше в сивите затворнически дрехи, който сякаш й бяха поне два номера по-големи. Малко се шокирах когато чух броя на убийствата. Та аз не представлявах интерес за нея. Толкова скучна и безинтересна изглеждах спрямо нея. Едва ли щях да й направя впечатление с единия побой, който по случайност се превърна в смърт.
Исках още да слушам гласът й, но се появи полицайката. Защо ми отне тогава малкото радост, която изпитвах. Вярно за малко, но имах нужда от нея. Щом чух възрастта й на моето лице се изписа усмивка. Само на четиринадесет. Така малка, а вече сблъскала се с живота по такъв жесток начин.
Аз стоях на земята до килията, а тя мина покрай мен заедно с униформената жена. Така грубо държеше малката Ани. Искаше ми се да стана й да я ударя. Не можеше да се държи така с нея, нямаше право. Русото момиче беше крехко цвете. С нея трябваше да се отнасят всички с внимание иначе щеше да увехне.

- Мирела, какво търсиш тук?
Ивелина беше излязла от килията и видя затворничката от съседната килия да стои седнала на земята й да се взира след Ани и полицайката.
- Стоя си.
- Ами стой си.
Мирела беше на седемнадесет. Навърши ги преди седмица в затвора, а там беше от два месеца. Излежаваше присъда от четири години за убийство. В затвора обаче се чувстваше като у дома си. Никой не и пречеше, а и тя не се бъркаше много, много в чуждите работи. Беше мечтателка и голяма романтичка. Падаше си по момичета, а сега харесваше и Ани.

Жената с униформата й сложи белезници. Двете тръгнаха към главния изход на помещението с килиите. Минаха през тесен сив коридор преди да излязат в оживено помещение пълно с полицай, охранители и какви ли още не хора.
Ани се загледа и се спря за малко. Полицайката обаче я задърпа към една масивна черна врата изпъкваща на сивата стена, която най-вероятно преди години е била бяла, но вече не беше останал спомен от първичния й цвят.
- Първи ден, а? – усмихна се жената. – Не мога да повярвам, че са те заловили. Доста деца измряха докато се доберем до теб.
- Аз ли съм виновна, че си вършите лошо работата?
Жената се намръщи и натика грубо Ани в стаята и тресна вратата, за което явно щеше да получи мъмрене от по-висше стоящо лице.
Помещението беше два или може би три пъти по-голяма от килията. На едната стена имаше огромно огледало, което я покриваше почти изцяло. В четирите ъгъла на тавана висяха камери за наблюдение. В средата на стаята имаше маса висока около осемдесет - деветдесет сантиметра, не по-дълга от метър и двадесет и широка около петдесет - шейсет сантиметра. От двете страни на дължината имаше по един стол. Единият беше с лице към огромното огледало, а другият с гръб. Ани седна на стола обърнат с гръб към маскираната стена. Знаеше много добре, че там не е нейното място, но винаги обичаше да престъпва законите. Отметна косата си, усмихна се и зачака.

Глава I (част първа)

Първия път когато я видях сякаш живота ми се осмисли. Вече имах цел. Трябваше да е моя. Когато мина покрай килията ми аз просто стоях там и се взирах в нищото и очаквах нещо да се случи. Толкова глупаво се чувствах, защото го правех редовно, а никога нищо не ставаше, но този ден беше различен. То се случи. Тя се случи!
Беше като вийла, божествена, красива. Сякаш след нея се носеше аромат от цветя. Русата й коса на букли леко подскачаше отзад при всяка нейна крачка. Беше като привидение. Обърна се за секунда и съзрях зелените й очи. Така красиви все едно са стръкче свежа трева. Не можех да повярвам на очите си. Когато изчезна от погледа ми ме заболя. Сякаш бяха изтръгнали нещо от душата ми. Толкова много ми липсваше. Не можех да се осъзная. Дори си помислих, че е просто привидение на някоя моя несбъдната мечта. За това реших да стана и да тръгна след нея. Исках да съм сигурна, че не е реална.
Показах леко главата си и не я видях. Явно наистина беше привидение от някой мой сън. Колко жалко. Такава красавица наистина не може да съществува. Все пак Бог няма такова въображение, че да я сътвори. Може би ако аз имах силата.
Това чух изскърцване на легло. Тук всички легла скърцаха, а знаех, че няма никой. Всички бяха в столовата за обяд за това отидох да проверя от къде се чува звукът. В съседната килия момичето на мечтите ми лежеше и се взираше в тавана. Просто, но така красиво беше това. Сякаш имаше силата да направи всяко небрежно движение божествено. Да тя имаше силата. Тя беше божествена.

Тя влезе в килията предназначена за нея. В помещението имаше още едно легло освен нейното. Мястото беше малко и със сигурност би те хванало клаустрофобия. Момичето се опъна на леглото и си и със съжаление разбра, че й е късо, въпреки че не беше чак толкова висока – може би един и шейсет и пет, но не и повече.
Не беше и от меките, но и тя не си падаше по меки матраци. Обичаше твърдата земя. Често казваше „Обичам твърдата земя отколкото рохкавата пръст, защото не знаеш точно на какво си стъпил”. Произнасяше го винаги с усмивка, забавляваше се, но никой не разбираше защо. Никой не си правеше труда да разбере, а просто бягаха от нея. За това и тя нямаше толкова много приятели. Всъщност нямаше никакви.
Сега знаеха, а и полицията си отдъхна. С проблема беше натоварена една млада психиатърака. Всяко момиче от отдела за малолетни престъпнички си имаше психиатъра. Сега и тя.
В килията й влезе едно доста едро момиче. Не беше по-висока от един и седемдесет и пет, с права кафява коса, стигаща до раменете й уж на права черта, но си личеше колко нескопосан фризьор я е подстригвал, а най-вероятно и тя самата да си я е направила. Пъстрите й очи се спряха на момичето с русите букли, което беше легнало, а краката му стърчаха от края на леглото.
- Тук е така – усмихна се новодошлата.
- Как? – попита русото момиче и се изправи в седнало положение, като отметна косата си назад.
- Стърчат ни краката от всякъде – засмя се дебелото момиче. – Аз съм Ивелина.
- Ани.
- Какво си направила, Ани, че да влезеш тук? – по любопитства Ивелина и седна срещу нея на своето легло.
- Убивах – отвърна русата девойка с гордост в очите.
- Убивала си? Тук това не е нищо ново – засмя се дебеланата така, че се раздрусаха леко сланините й. Огледа се и продължи – Съседките ни от ляво – едната е застреляла приятеля си, защото я е зарязал. Голяма глупост според мен, но по-добре да не й го казваш. Не е много добре с ума си. Другата наръгала с нож майка си. Твърди, че е случайно, но повярвай ми случайни убийства няма. От дясно има една, която с приятелки пребили до смърт съученичка, само защото ги дразнела с начина си на обличане. Тук влизат почти само такива, които са убивали. Нищо ново не ми казваш, Ани.
- Убих дванадесет момичета между седем и десет годишна възраст, задуших новородената си сестра и инсценирах самоубийство на една акушерка, за да прикрия следите си. Проблема ми беше дванадесетото момиче, което не можах да заровя, а скрих в килера и майка ми го откри. Щях да убия и нея ако не беше дошла полицията – от гордостта в очите не остана и следа. Беше заместена от гняв и омраза.
Ивелина я зяпна с полуотворена уста. Тя беше на седемнадесет и след около два месеца щеше да навърши осемнадесет. След това щяха да я преместят в затвор за жени. Там щеше да лежи около две години и след това да е свободна. Така се получи, защото техните нямаха пари за свестен адвокат и беше наказана с най-високата възможна присъда за престъплението си.
- А ти? Кого уби?
- Не съм убивала никого. С приятели решихме да ограбим банка. Простреляхме няколко човека, но не и аз лично. Лепнаха ми три години.
- Банка? Пари? – зачуди се Ани. – За какво са ви?
- За да си живеем без родители – усмихна се тя на тъпата причина и си спомни всичко сякаш беше вчера.