Глава I (част първа)

Първия път когато я видях сякаш живота ми се осмисли. Вече имах цел. Трябваше да е моя. Когато мина покрай килията ми аз просто стоях там и се взирах в нищото и очаквах нещо да се случи. Толкова глупаво се чувствах, защото го правех редовно, а никога нищо не ставаше, но този ден беше различен. То се случи. Тя се случи!
Беше като вийла, божествена, красива. Сякаш след нея се носеше аромат от цветя. Русата й коса на букли леко подскачаше отзад при всяка нейна крачка. Беше като привидение. Обърна се за секунда и съзрях зелените й очи. Така красиви все едно са стръкче свежа трева. Не можех да повярвам на очите си. Когато изчезна от погледа ми ме заболя. Сякаш бяха изтръгнали нещо от душата ми. Толкова много ми липсваше. Не можех да се осъзная. Дори си помислих, че е просто привидение на някоя моя несбъдната мечта. За това реших да стана и да тръгна след нея. Исках да съм сигурна, че не е реална.
Показах леко главата си и не я видях. Явно наистина беше привидение от някой мой сън. Колко жалко. Такава красавица наистина не може да съществува. Все пак Бог няма такова въображение, че да я сътвори. Може би ако аз имах силата.
Това чух изскърцване на легло. Тук всички легла скърцаха, а знаех, че няма никой. Всички бяха в столовата за обяд за това отидох да проверя от къде се чува звукът. В съседната килия момичето на мечтите ми лежеше и се взираше в тавана. Просто, но така красиво беше това. Сякаш имаше силата да направи всяко небрежно движение божествено. Да тя имаше силата. Тя беше божествена.

Тя влезе в килията предназначена за нея. В помещението имаше още едно легло освен нейното. Мястото беше малко и със сигурност би те хванало клаустрофобия. Момичето се опъна на леглото и си и със съжаление разбра, че й е късо, въпреки че не беше чак толкова висока – може би един и шейсет и пет, но не и повече.
Не беше и от меките, но и тя не си падаше по меки матраци. Обичаше твърдата земя. Често казваше „Обичам твърдата земя отколкото рохкавата пръст, защото не знаеш точно на какво си стъпил”. Произнасяше го винаги с усмивка, забавляваше се, но никой не разбираше защо. Никой не си правеше труда да разбере, а просто бягаха от нея. За това и тя нямаше толкова много приятели. Всъщност нямаше никакви.
Сега знаеха, а и полицията си отдъхна. С проблема беше натоварена една млада психиатърака. Всяко момиче от отдела за малолетни престъпнички си имаше психиатъра. Сега и тя.
В килията й влезе едно доста едро момиче. Не беше по-висока от един и седемдесет и пет, с права кафява коса, стигаща до раменете й уж на права черта, но си личеше колко нескопосан фризьор я е подстригвал, а най-вероятно и тя самата да си я е направила. Пъстрите й очи се спряха на момичето с русите букли, което беше легнало, а краката му стърчаха от края на леглото.
- Тук е така – усмихна се новодошлата.
- Как? – попита русото момиче и се изправи в седнало положение, като отметна косата си назад.
- Стърчат ни краката от всякъде – засмя се дебелото момиче. – Аз съм Ивелина.
- Ани.
- Какво си направила, Ани, че да влезеш тук? – по любопитства Ивелина и седна срещу нея на своето легло.
- Убивах – отвърна русата девойка с гордост в очите.
- Убивала си? Тук това не е нищо ново – засмя се дебеланата така, че се раздрусаха леко сланините й. Огледа се и продължи – Съседките ни от ляво – едната е застреляла приятеля си, защото я е зарязал. Голяма глупост според мен, но по-добре да не й го казваш. Не е много добре с ума си. Другата наръгала с нож майка си. Твърди, че е случайно, но повярвай ми случайни убийства няма. От дясно има една, която с приятелки пребили до смърт съученичка, само защото ги дразнела с начина си на обличане. Тук влизат почти само такива, които са убивали. Нищо ново не ми казваш, Ани.
- Убих дванадесет момичета между седем и десет годишна възраст, задуших новородената си сестра и инсценирах самоубийство на една акушерка, за да прикрия следите си. Проблема ми беше дванадесетото момиче, което не можах да заровя, а скрих в килера и майка ми го откри. Щях да убия и нея ако не беше дошла полицията – от гордостта в очите не остана и следа. Беше заместена от гняв и омраза.
Ивелина я зяпна с полуотворена уста. Тя беше на седемнадесет и след около два месеца щеше да навърши осемнадесет. След това щяха да я преместят в затвор за жени. Там щеше да лежи около две години и след това да е свободна. Така се получи, защото техните нямаха пари за свестен адвокат и беше наказана с най-високата възможна присъда за престъплението си.
- А ти? Кого уби?
- Не съм убивала никого. С приятели решихме да ограбим банка. Простреляхме няколко човека, но не и аз лично. Лепнаха ми три години.
- Банка? Пари? – зачуди се Ани. – За какво са ви?
- За да си живеем без родители – усмихна се тя на тъпата причина и си спомни всичко сякаш беше вчера.