Глава II (част трета)

- Рисувала си? Какво нарисува? - по любопитства Лила М..
- Една кукла. Главата й беше разбита - усмихна се Ани. - Когато убивах се вдъхновявах, госпожице Лила. Това беше първата ми рисунка и на нея липсват червените устни. Не знаех, че това ще е важна чат от моето изкуство.
Очите на Ани заблестяха. Толкова много ненавиждаше тази недовършена творба. Дори сега само като си спомняше за нея се изнервяше и желаеше да целуне още повече психиатърката.
- Къде са рисунките, Ани?
- В къщи. Къде другаде биха могли да бъдат? - усмихна се малкото момиче на тъпия въпрос.
- Позволяваш ли ми да взема рисунките ти, Ани? Може ли да ги разгледам?
- Разбира се, но при едно условие - Ани се усмихна така доволно, че сега тази нейна усмивка изглеждаше още по-зловещо от останалите. - Докато текат сеансите да рисувам.
- Имаш вдъхновение без да убиваш?
- Всъщност разбрах, че не убийствата ме вдъхновяват, а самото насилие - каза тя спомняйки си пребиването й за добре дошла. - Скоро го разбрах. Може би по-рано щях да го разбера, ако не пищяха.Убивах ги единствено и само защото викаха. Не можех да издържам на писъците. След време просто ми стана навик.
Лила беше отново шокирана. Мислеше си, че Ани вече няма с какво да я изненада, но тя всеки път успяваше. И с такава лекото говореше за убийствата все едно е нещо нормално, като смяната на деня с нощта. Именно това я плашеше толкова много в това малко момиче. Тя просто беше болна. Имаше ли смисъл да се бори за нея? Заслужаваше ли си? Струваше ли си? Все пак беше убивала. Трябваше ли в съда да я защити и да каже, че е с психически изкривявания и убийствата не са били умишлени?
Не можеше да повярва на думите си дори когато си ги мислеше на ум. Ани изглеждаше толкова нормално малко момиче. Ако я беше срещнала на улицата щеше да се загледа и да си каже "Колко красива млада девойка. Сигурно от нея ще излезе чудесен човек." Никога обаче не би си помислила, че тя убива малки деца, че има някакво нервно разстройство, че нещо й куца на психиката.
Но точно това я учиха в училищата да не се доверява на външния вид. Той винаги лъжеше. Понякога именно тези, които изглеждаха най-невинни и нормални се оказваха и най-опасни или поне не в ред.
- Някой виждал ли е рисунките ти, Ани? - попита Лила.
- Разбира се. Учителката по рисуване е виждала всичките. Казваше, че имам талант. Не го била забелязала, но в тези рисунки съм се разкривала изцяло. Можех да рисувам така красиво само след убийство и за това й казвах, че в къщи мога да се съсредоточа по-добре. Разреши ми да й показвам само тези, които правех в къщи, защото не искала да вижда бездарната ми страна.
- И не си е помислила, че има нещо общо с убийствата? - колко безотговорни възрастни имаше по света, помисли си Лила.
- Знаете ги хората на изкуството - не виждат по-далеч от носа си и не се интересуват за нищо друго освен за нещата от тяхната сфера. Знаеше, че има убийства, но не знаеше на кого, как и разни такива подробности. Казваше ни постоянно: "Ако някой ви заговори бягайте. Бягайте от мъжете и не подценявайте жените." Мислех си колко е глупава горката и не защото й показвах жертвите под формата на счупени кукли, а защото нито веднъж не ме попита защо рисунките ми са точно такива. Вие ако бяхте или въобще някой друг веднага би си помислил, че имам проблем щом рисувам такива неща, но не и тя. Може би ако ме беше попитала щях да се уплаша и да спра, но при условие, че някой знаеше за манията ми и не правеше никакъв проблем от това... Нямаше смисъл да спирам.
- Защо не ги показа на друг, Ани?
- Трябваше ли?
- Искала си да бъдеш спряна, но все пак си изпитвала желание да го правиш, така ли?
- Не съм искала. Може би ако беше станало случайно...
Лила откри човечността в нейната душа. Колкото и да беше лоша постъпката й тя я осъзнаваше. Дори желанието й някой да я спре колкото и да беше малко и самата тя да не го осъзнаваше, го имаше. Това вдъхнови Лила. Сега можеше да се бори за нейния живот.
- Тъй като времето ни е към края си искам да те помоля за още нещо. Може ли да направим по-чести сеансите? Като например всеки ден.
Госпожица М. знаеше, че няма много време и за това реши да се хване по-сериозно с русото усмихнато момиче. Ани обаче не отговаряше.
- Ани трябва ми съгласието ти за това - подкани я Лила.