Глава I (част трета)

След не повече от две – три минути в стаята влезе една млада жена. Едва ли беше на повече от двадесет и седем години. Облечена в червена пола, малко над коленете, черно сако и бяла риза. Сутиена й розовееше под белия полупрозрачен плат. Носеше обувки на висок ток, но си личеше, че е нещо ново за нея. И ако чорапогащника й беше нов то не знаеше как да го обува, защото вече имаше две бримки на места, на който трудно биха се появили.
Ани се загледа в лицето на жената. Косата й беше рижава и направена на прилежен стегнат кок, нито едно косъмче не стърчеше или по-точно се боеше да стърчи. Знаеше ли горкия косъм можеше да не оживее след щръкване. Очите й прозрачно сини, а кожата й призрачно бяла. Човек със сигурност би я помислил за призрак, ако застане пред него чисто гола. По сочните й естествено червеникави устни лъщеше прозрачен гланц поставен там единствено и само за блясък. На Ани и мина през ума да целуне тези устни и самата тя не знаеше защо.
- Здравей, Ани. Аз съм твоят отдушник – засмя се новодошлата красавица. – Казвам се Лила М.. Между другото си седнала на моето място.
"Явно няма от какво да се бои косъмчето. Тогава защо не стърчи?" - зачуди се момичето.
- Огледах се, но никъде не пишеше „мястото на Лила” или „мястото на Ани” – каза спокойно тя без да отделя поглед от сочните устни на госпожица М..
- Права си, но все пак ти трябва да си с лице към огледалото – опита се да обясни с усмивка Лила М..
- И за какво им е след като онези две камери ме показват? – посочи с пръст всяка една от камерите.
- Да ти кажа честно не знам. Но щом ти е удобно там... – по лицето й се изписа притеснение.
„Сигурно ако не си беше сложила един литър дезодорант против изпотяване сега щеше да е плувнала в пот” – помисли си Ани.
- Спокойно, Лила, няма да те убия – усмихна се доволно тя.
При тези думи ясно се изписа притеснението на лицето на психиатърката. Тя разбра, че е победена и трябваше да се откаже от този пациент.
Преди година беше завършила университет със специалност психология и психиатрия. Една година караше допълнителни курсове, за да е подготвена добре. Само преди седмица кандидатстваше за работа и много добре знаеше, че ще успее, защото имаше отлична диплома, а и курсовете беше завършила с най-високия успех.
Баща й, виден психиатър, често й казваше „От теб няма да излезе добър психиатър. Приличаш повече на майка си отколкото на мен”, а майка й беше проста сервитьорка в кафене. Винаги му се противопоставяше и успяваше, но сега й се искаше да му каже колко е бил прав. Лила беше честна. Никога нямаше да скрие истината особено от баща си. Вече си представяше как му се извинява и казва, че през цялото време е бил прав, а тя е грешяла. Съжаляваше за изгубеното време в учене.
Лила усети една капка пот да се стича по врата й: „Как е успяла да пробие защитата ми?”
- Госпожица М., Ани – опита се да изглежда строга.
- Аз съм първият ви клиент, нали, госпожице М.?
- Така е, Ани – тя направи пауза, за да поеме въздух и продължи. – Позволих ти да останеш на мястото ми, така че ти ми позволи аз да си върша работата. И същевременно с това... ако може да ми съдействаш.
Тя придоби увереност: „Не, татко, няма да се предам днес!”
Ани видя увереността й и се усмихна.
- Хубав гланц за устни.
- Благодаря – каза стъписано Лила, но продължи. – Сега да започнем.
В едната си ръка държеше папка. Оказа се че там има бели листи. Ани предположи, че там ще записва колко е луда пациентката й, в случая самата тя или ще си драска когато й до скучае.
- Разкажи ми за детството си, Ани.
- Коя част от него? Аз все още съм дете – усмихна се доволно тя на тази мисъл.
- Например за най-стария си спомен. Първото нещо, което си спомняш от началото на твоя живот – Лила разгърна папката с листите и зачака.

Три годишната Ани стоеше на столче пред маса, на която имаше чиния с някакво съмнително кафяво пюре от месо и зеленчуци. Беше облечена в бяла мека блузка с къс ръкав и червени къси панталонки, което означаваше, че е било пролет или дори лято. Русата й коса още тогава си беше дълга, но вечно завързана на опашка с черен ластик, а бретона махнат с диадема или обикновена лента за коса. Още от тогава харесваше тези малки украшения за коса, но не си падаше особено много по ластиците.
Малката Ани се намръщи и започна да върти главата си, когато лъжицата с отвратителното пюре приближи малките й устни. Една лъжица успешно влезе в устата й, но сместта почти веднага из кочи от там и започна да се стича по брадата й. Майка й го събра и отново го напъха в устата на Ани. Тя заплака. От съседната стая някой извика:
- Запуши устата на това изчадие! – Беше баща й.
Възрастната жена се ядоса и метна купичката с пюрето на земята. Двамата родители започнаха да си викат от разстояние, а Ани стоеше на столчето си и се смееше, защото пюрето от месо и зеленчуци лежеше на пода победено.

- Мама си помисли, че се смея на виковете им. От тогава ми вика редовно, за да ме разсмее или поне така си мисля - замислено каза русото момиче.
- Не си ли можела да говориш на три? Защо не си се оплакала от храната?
- Говорех, но рядко. В къщи само с викове се разбираха или поне с такова впечатление бях останала като малка. Аз не можех да викам толкова много, а когато говорех никой не ме чуваше и за това предпочитах да мъча.
- Вашите са се карали?
- Не, пееха си – смръщи се момичето на глупавия въпрос.
- Виж аз не съм ти враг и не искам да ставам - опита се да изглежда строга Лила, но не се получи много добре, а и Ани вече не можеше да се хавани на този номер след като видя страхът в очите й.
- В твой интерес е да не ставаш – засмя се отново Ани. Тя умееше бързо да си оправя настроението.
Притеснението се върна отново на лицето на Лила. Тя стана и излезе. Ани продължи да се смее. Стана и отиде до огледалото.
- Е, сега ще дойде ли някой по-опитен и безстрашен психиатър? Какви са тези зайци? – усмихна се тя и оголи белите си зъби в една широка и зловеща гримаса.