петък, 14 май 2010 г.

Глава III (част първа)

Сутринта отключиха килиите. Ани стана от леглото си, но не и Ралица. Отиде на закуска и когато се върна в килията имаше лекари и полицай.
- Ти ли я уби?
Малкото момиче се зачуди колко ли време ще им отнеме да докажат, че тя го е направила.
- Каза че не иска да закусва. Имала ябълка от вечерята и искала да остане да чете от книгата си. – направи се на шокирана Ани.
- Ще видим. – каза един полицай.
Изнесоха Ралица на носилка покрита с бяло покривало. Всички гледала любопитно и се разнасяше лек шепот.
Ивелина се появи в килията. Цялата трепереше и не можеше да стои на краката си за това седна на леглото, на което намериха Ралица. Погледна към Ани, а тя лежеше както обикновено и се взираше в тавана.
- Ти я уби нали? Каза ми да се махна, за да я убиеш.
- Не знам за какво ми говориш, Иве. Нищо не съм ти казвала и никого не съм убивала – усмихна се Ани с типичната за нея усмивка.
- Аз... Страхувам се от теб – едвам каза дебелото момиче и от очите й започнаха да се стичат сълзи.
- Тогава какво търсиш тук? – каза русото момиче и обърна леко глава към нея.
Тръпки побиха тялото на Ивелина. Преглътна леко и стана от леглото бавно. Имаше чувството, че стои пред лъв и ако направи рязко движение ще умре. С малки крачки излезе от килията и се затича ревейки.
Ани я проследи с поглед докато излизаше, а щом чу забързания ход и рева се успокои. Най-малко това искаше в момента – някаква крадла да й говори за съвест и убийства. Какво ли щеше наистина да й каже? „Не трябва така” или „Какво ти е направила, че я уби?”
Нямаше отговор на този въпрос. Но я попитайте алкохолика и наркомана, защо се напиват или друсат. За удоволствие разбира се. Доставя им удоволствие. Бягат от проблемите си като отидат в света на размазаните образи. Колко приятно е. Все едно се рееш. Е, бутилката с уиски и спринцовката с дозата за Ани бяха убийствата. Тя се чувстваше добре когато ги правеше. Изтръпва цялата, краката й омекват. Всичко сякаш започва да се движи по бавно, вдишва от последния дъх на жертвата си. Обича да усеща смъртта близо до себе си.
Не след дълго дойде време за поредния час при Лила М.. Тя стана от леглото и й сложиха белезници. Минавайки покрай килиите всички я гледаха. Имаше уплашени погледи, учудени, ядосани... Срещна още един поглед, но в него нямаше нито частица от изброените чувства. В онзи чифт очи се виждаше възхищение. За първи път на лицето на Ани се изписа удивление.
Стигнаха до изхода на помещението с килиите и тогава едно от момичетата беше събрало смелост и се провикна;
- Убийца!
Ани се изсмя високо и се обърна към надничащите глави от килиите.
- Нима и вие не сте тук именно, защото сте убили някой? Ах, вие невинните жертви.
Полицайката я дръпна грубо и те се озоваха в коридора.

На закуска отново беше сама. Мислех си, че ще се появи с новата си приятелка Ралица, но всъщност тя не се появи изобщо. След закуската разбрахме защо е отсъствала. Някой велик човек беше казал внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне. Е, аз не съжалявах, че си пожелах Ралица да умре и че желанието се сбъдна. Бях щастлива. Все пак беше отнела момента ми.
За какво й беше и на Ивелина да ходи до килията. Тази дебелана само си вре носа където не му е работа. Разстрои малкото ми момиче. А после отиде да се жалва наляво и надясно, че Ани я е заплашила. Мръсна малка лъжкиня. Нямаше да е зле и нея да убие.
А после когато я извеждаха за часа й с психиатърката очите ни се срещнаха. Тя ме беше погледнала. Колко много й се възхищавах. Мисля че и тя го забеляза, защото на лицето й се изписа удивление. Всички я мразеха точно сега, но не и аз. Тя беше и още е моята богиня.

Глава II (част пета)

Ани се разходи из свободното пространство пред килиите и тогава я видя. На леглото стоеше едно русо момиче. Четеше книга. Малкото момиче отиде при нея и седна.
- Какво четеш? – престори се на заинтересовано русото момиче.
- Една не много завладяваща книга, но предназначена за хора, които имат душа.
- Сигурна съм – каза през въздишка тя. – Виждам, че и теб са те посинили. Нова ли си?
- Не – поклати леко глава момичето. – Съкилийничката ми е демон.
- Аз съм Ани – побърза да се представи тя преди да чуе цялата история за демона.
- Да, момичето с многото убийства. Аз съм Ралица. Вече знаеш ли си присъдата? След колко време ще излезеш? – по любопитства ново познатата.
- Все още не се знае.
О, знаеше се и още как. Разбира се, че щяха да я осъдят на смърт или в най-добрия или по-точно лош случай доживотен затвор. Тя обаче предпочиташе да не го разглася, а и ако останалите имаха поне малко мозък в главите си сами щяха да се сетят какво я очаква всъщност.
- Между другото моята дружка по килия ще спи някъде другаде. Ако искаш ела при мен.
- Може ли? – учуди се на добротата на серийната убийца Ралица.
- Разбира се че може, само ако искаш. Просто тук не мога да си намеря никой, с който да побъбря без да ме гледа на кръв – когато искаше Ани можеше да е много добра актриса.
- Ще дойда, но не обещавам да бъбря – все още гледаща малко невярващо.
След вечерята Ани стоеше сама в килията и подмяташе една ябълка от едната ръка в другата. На вратата застана Ралица, а от едната й ноздра се стичаше малка струйка кръв. Тя я избърса и се усмихна на седналото момиче.
- Надявам се поне тази нощ да се наспя – каза тя вървейки към леглото на Ивелина.
- Обичаш ли ябълки? – попита Ани с обичайната си усмивка.
- Да, но не съм гладна.
Ралица наистина не говореше. Беше навряла лице в книгата си и не спираше да я чете. Тя се боеше от серийната убийца, но едва ли щеше да е по-зле от това да я бият преди да заспи. А и Ани беше дребничка. Можеше да я на шамароса, ако случайно й налети.
Минаха дежурните полицаи и заключиха решетките. Ивелина беше права, не им направи никакво впечатление смяната.
Двете момичетата легнаха и не само те, а целия затвор. След не повече от два часа Ани отвори очи. Беше сигурна, че всички спят. Нямаше как да не спят. Дори се чуваха няколко различни похърквания от различни страни. Тя стана от леглото и то както винаги изскърца, но не смути ничий сън. Малкото момиче извади ябълката от под възглавницата и отхапа от нея. Преглътна сдъвканото парче и повтори действието, но този път без да преглъща. Взе възглавницата си и започна да се приближава към леглото на Ралица с малки, тихи стъпки. Отне й само три движения, за да стигне до там. Остави ябълката на земята до леглото, хвана възглавницата с две ръце и я притисна към лицето на Ралица. Тя започна да шава, издаваше заглушени стенания, а леглото скърцайки и прегласяше. След секунди обаче всичко свърши. Тялото й се отпусна, стенанията спряха. Ани се заслуша, можеше да мине и за мъртва тишина, ако игнорираше леките похърквания.
Живото момиче махна възглавницата и извади от устата си малко парче ябълка. Отвори тази на жертвата си и започна да напъхва парчето в гърлото й. Щом реши, че е достатъчно на вътре затвори зейналата уста и целуна устните на Ралица.
„Целувката на Ани”, казваше си всеки път тя на ум щом правеше това. Това беше нейната смъртоносна целувка. Целуваше жертвите си, за да покаже уважение и обич към тях. Също така мислеше, че така изкупва вината си, а и тя им прощаваше. Тя не само го мислеше, а и вярваше в това. Караше я да се чувства по-добре.
Беше забелязала, че прииска ли й се да целуне някой винаги беше русо момиченце. Това стана един от методите й да намира следващите си жертви. Именно заради това се беше шокирала преди няколко дена, когато й се прииска да дари психиатърката си с този специален за нея ритуал.
Още един от ритуалите й беше да взема от кръвта на мъртвите и да рисува с тях устните на куклите. Единственото й произведение без кървави устни беше това на Сиси. И сега се появи още една недовършена рисунка.
Завърна се в леглото и се загледа в тъмното пространство над нея. Нямаше търпение на следващия ден да нарисува жертвата си. Затвори очи и заспа.

вторник, 11 май 2010 г.

Глава II (част четвърта)

Ани затвори очи. Не й се искаше да умре, но така или иначе се налагаше.

Усмихна се и започна да си тактува с крак. В главата й всъщност не се въртеше никаква песен. На против тя ненавиждаше музиката. Тактуваше, за да може да контролира живота си или поне мислеше, че така се получава.

Лила видя движенията й. Не искаше да я разсейва, а и знаеше, че дори и да настоява за отговор нямаше да го получи. Предпочиташе да не почва битка, в която загубата й беше в кърпа вързана. От двата сеанса беше поне в едно сигурна – четиринадесет годишното момиче има характер и знаеше какво иска, а и как да го получи, от живота. Психиатърката се беше задълбочила в такта опитвайки се да познае песента. Дори и да не успееше поне щеше да запълни времето си с нещо докато чака отговора.

След около пет минути Ани отвори очи, а усмивката й си беше все там на лицето и все така същата – зловеща. Погледна към жената пред себе си и се намръщи.

През последните няколко минути момичето очакваше Лила да настоява за отговор, но тя стоеше по същия начин, по който я беше оставила затваряйки очите си. Не й харесваше, че психиатърката й е толкова умна. Всеки нормален би настоявал за отговор и тогава Ани щеше да си мълчи или да не се съгласи само и само на човека от среща да му стане по-гадно. Сега тя нямаше как да каже „не”. Жената беше издържала теста, бързо се учеше.

През ума на Ани и мина, че сега навярно Лила се вслушва в тактуването на крака й. Кога ли щеше да се предаде и да я попита коя е всъщност песента. Устните й трепнаха и малкото момиче забеляза това, и мислите й се върнаха към тези прекрасни малки лъщящи и сочни устни.

Лила обаче си мълчеше. Стоеше срещу момичето с празен замислен поглед без да продума. Кой ли щеше да победи в тази битка на мълчание?

- Добре – каза сериозно Ани.

Каза го повече ядосана, защото беше победена в собствената си детинска игра.

- Добре – каза безразлична Лила М. – Тогава ще се видим утре. От вън те чака полицай, за да те отведе.

Психиатърката започна да пише нещо на белите листи, а Ани се изправи и тръгна към вратата. Протегна ръка към дръжката и тогава чу гласа й:

- Само още един въпрос. Коя беше песента, която си тактуваше?

Лила знаеше, че така е показала слабост и вероятно е загубила една от битките, но много добре знаеше, че ще има още битки, а сега показваше също така любопитство и внимание към момичето, което беше лишено от такива. Навярно жертвата щеше да си заслужава, ако спечелеше Ани на своя страна.

Усмивката на малкото момиче се върна на лицето. Да тя много добре знаеше, че жената няма да издържи и ще я попита.

- Песента на живота ми.

Тя излезе. Щом полицайката я видя стана от пейката, която се намираше точно срещу вратата. Заведе я до килията без да каже нито дума. В малкото помещение този път нямаше никой. Ани просто легна на леглото и се загледа в тавана.

- Как мина? – попита Ивелина.

Тя беше видяла да довеждат русата красавица и реши да отиде да я види. Сега стоеше облегната на решетките гледайки към малкото телце на леглото.

- Можеш ли да спиш в друга килия? – попита Ани без да обръща внимание на зададения й въпрос.

- Мисля че няма да им направи впечатление – направи си замислена физиономия дебелото момиче.

- Тогава по-добре отиди да спиш тази вечер някъде другаде, за да не станеш следващата ми рисунка. – каза русокосата без дори да отмести поглед от тавана.

Това беше достатъчно Ивелина да се уплаши. Не знаеше какво точно искаше да каже Ани с последните си думи, но наистина реши, че ще е по-безопасно да спи някъде другаде тази вечер, а и останалите.


По-късно през деня чух, че Ивелина си търси място където да пренощува. Истина ли беше? Ани щеше да е сама в килията. Точно момент, в който да отида и да и предложа моето рамо да „поплаче”. Един наистина щастлив момент за мен.

Тръгнах към килията с усмивка. Рядко се усмихвах, но откакто се появи русата красавица имах постоянно поводи да извивам устните си.

Минавайки покрай първите килии я видях да си бъбри сладко, сладко с Ралица. Тази малка кучка. Беше откраднала момента ми с малкото момиче. Заслушах се в разговора им. Края не ми хареса. Исках Ралица да умре.

сряда, 11 ноември 2009 г.

Глава II (част трета)

- Рисувала си? Какво нарисува? - по любопитства Лила М..
- Една кукла. Главата й беше разбита - усмихна се Ани. - Когато убивах се вдъхновявах, госпожице Лила. Това беше първата ми рисунка и на нея липсват червените устни. Не знаех, че това ще е важна чат от моето изкуство.
Очите на Ани заблестяха. Толкова много ненавиждаше тази недовършена творба. Дори сега само като си спомняше за нея се изнервяше и желаеше да целуне още повече психиатърката.
- Къде са рисунките, Ани?
- В къщи. Къде другаде биха могли да бъдат? - усмихна се малкото момиче на тъпия въпрос.
- Позволяваш ли ми да взема рисунките ти, Ани? Може ли да ги разгледам?
- Разбира се, но при едно условие - Ани се усмихна така доволно, че сега тази нейна усмивка изглеждаше още по-зловещо от останалите. - Докато текат сеансите да рисувам.
- Имаш вдъхновение без да убиваш?
- Всъщност разбрах, че не убийствата ме вдъхновяват, а самото насилие - каза тя спомняйки си пребиването й за добре дошла. - Скоро го разбрах. Може би по-рано щях да го разбера, ако не пищяха.Убивах ги единствено и само защото викаха. Не можех да издържам на писъците. След време просто ми стана навик.
Лила беше отново шокирана. Мислеше си, че Ани вече няма с какво да я изненада, но тя всеки път успяваше. И с такава лекото говореше за убийствата все едно е нещо нормално, като смяната на деня с нощта. Именно това я плашеше толкова много в това малко момиче. Тя просто беше болна. Имаше ли смисъл да се бори за нея? Заслужаваше ли си? Струваше ли си? Все пак беше убивала. Трябваше ли в съда да я защити и да каже, че е с психически изкривявания и убийствата не са били умишлени?
Не можеше да повярва на думите си дори когато си ги мислеше на ум. Ани изглеждаше толкова нормално малко момиче. Ако я беше срещнала на улицата щеше да се загледа и да си каже "Колко красива млада девойка. Сигурно от нея ще излезе чудесен човек." Никога обаче не би си помислила, че тя убива малки деца, че има някакво нервно разстройство, че нещо й куца на психиката.
Но точно това я учиха в училищата да не се доверява на външния вид. Той винаги лъжеше. Понякога именно тези, които изглеждаха най-невинни и нормални се оказваха и най-опасни или поне не в ред.
- Някой виждал ли е рисунките ти, Ани? - попита Лила.
- Разбира се. Учителката по рисуване е виждала всичките. Казваше, че имам талант. Не го била забелязала, но в тези рисунки съм се разкривала изцяло. Можех да рисувам така красиво само след убийство и за това й казвах, че в къщи мога да се съсредоточа по-добре. Разреши ми да й показвам само тези, които правех в къщи, защото не искала да вижда бездарната ми страна.
- И не си е помислила, че има нещо общо с убийствата? - колко безотговорни възрастни имаше по света, помисли си Лила.
- Знаете ги хората на изкуството - не виждат по-далеч от носа си и не се интересуват за нищо друго освен за нещата от тяхната сфера. Знаеше, че има убийства, но не знаеше на кого, как и разни такива подробности. Казваше ни постоянно: "Ако някой ви заговори бягайте. Бягайте от мъжете и не подценявайте жените." Мислех си колко е глупава горката и не защото й показвах жертвите под формата на счупени кукли, а защото нито веднъж не ме попита защо рисунките ми са точно такива. Вие ако бяхте или въобще някой друг веднага би си помислил, че имам проблем щом рисувам такива неща, но не и тя. Може би ако ме беше попитала щях да се уплаша и да спра, но при условие, че някой знаеше за манията ми и не правеше никакъв проблем от това... Нямаше смисъл да спирам.
- Защо не ги показа на друг, Ани?
- Трябваше ли?
- Искала си да бъдеш спряна, но все пак си изпитвала желание да го правиш, така ли?
- Не съм искала. Може би ако беше станало случайно...
Лила откри човечността в нейната душа. Колкото и да беше лоша постъпката й тя я осъзнаваше. Дори желанието й някой да я спре колкото и да беше малко и самата тя да не го осъзнаваше, го имаше. Това вдъхнови Лила. Сега можеше да се бори за нейния живот.
- Тъй като времето ни е към края си искам да те помоля за още нещо. Може ли да направим по-чести сеансите? Като например всеки ден.
Госпожица М. знаеше, че няма много време и за това реши да се хване по-сериозно с русото усмихнато момиче. Ани обаче не отговаряше.
- Ани трябва ми съгласието ти за това - подкани я Лила.

понеделник, 12 октомври 2009 г.

Глава II (част втора)

Ани не си падаше много по парковете, но един ден след училище просто не й се прибираше. Другото, което не харесваше и то повече от ходенето в парка беше да се прибира в къщи и там да е вторият й баща, който й се усмихва мазно и я гледа подло.
Истинският й баща беше избягал преди близо седем години. Само година след бягството на господин К. майката на Ани беше успяла да преодолее мъката и да открие вторият й баща. Не го харесваше, но заради майка си го търпеше. За това и беше решила да ходи в парка, за да не се налага да го трае през целия ден.
Ани нямаше много приятели. Всъщност нямаше никакви, но и тя самата не изгаряше от желание да има. Просто още едни дразнители в живота й, който да се налага да търпи. Семейството й се струваше достатъчно.
През този първи ден в парка на люлките нямаше никой освен едно малко русо момиче, а на пейката до самите скърцащи железа стоеше стара жена с наднормено тегло, явно бабата на детето. Ани седна на една от люлките и започна да се поклаща лека полека.
- Ти имаш руса коса като моята - каза едно малко пискливо гласче.
Ани се обърна към непознатото момиче до нея и видя как иначе белите й бузи сега червенееха.
Малкото момиче изгаряше от желание да се запознае с по-голямото си копие. Виждаше приликата. Колкото и малка да беше беше забелязала русата коса и зелените очи. Тогава й Ани забеляза тази прилика.
- Да и очите ми са зелени като твоите - усмихна се Ани, както обикновено. Тя просто обичаше да го прави.
- Аз съм Симона. Викат ми принцеса Сиси. Като онази от детското, сещаш ли се?
- Да мярвала съм го по телевизията. Аз съм Ани.
Тогава по-голямото момиче спря да се люлее и си тръгна. Беше отишла в парка, за да е сама, за да не й досаждат, но не се беше получило. За това реши, че домът й е по-малко гаден в момента.
На следващия ден Ани отново се отби в парка с надеждата, че малката принцеса Сиси няма да я има, но беше сгрешила.
- Здравей, Ани - започна да й мята от далеч малкото сладко момиченце, все едно бяха първи приятелки.
Голямото момиче се люлееше, а Сиси й говореше. Не я разпитваше, а дрънкаше само за себе си. Дори не й правеше впечатление, че момичето до нея не проявява интерес към нейните приказки.
- Баба има операция на крака. Доктора каза да се разхожда за раздвижване и за това почнахме и да идваме в парка. Което много ме радва.
Не знам да ли знаеш, но аз уча в къщи. Мама и тате казват, че първите три-четири години могат и в къщи да ги усвоя като материал. Честно казано така не ми харесва. Нямам никакви приятели. А родителите ми често отсъстват. След операцията баба се премести при нас, а иначе детегледачка се грижеше за мен. Сега само учителки идват.
Много се радвам, че с баба излизаме. Така мога да си намеря приятели...
И продължи да говори какво би искала да прави с тези приятели.
На Ани щеше да й се пръсне главата, но предпочиташе това пред дома си. За това и остана да слуша глупавите простотии за Сиси и нейните неоткрити приятели. Не след дълго баба й я извика.
- Красавице, ела да хапнеш.
"Красавице", тази дума все още кънтеше в главата на Ани. Тогава тя реши, че ще е част от тези приятели, които Принцеса Сиси не беше открила. И така и стана. Срещаха се постоянно в парка и се люлееха. Симона говореше, а Ани се правеше на любопитна и й задаваше безброй въпроси. Усмихваше се насила, търпеше я, но се стараеше да е добра приятелка.

Един ден отново след училище Ани се запъти към парка. Сиси се люлееше сама. Толкова много беше засилила люлката, че пръстите на ръката на Ани изтръпнаха. Русата й коса се развяваше ту на пред, ту на зад, усмивката й лъщеше бяла и красива, ръцете й стиснати в малки юмручета, за да се държи за железните въжета на люлката. Изведнъж се отпусна на зад и гледаше към небето. При това движение нещо в корема на Ани се сви. Помисли си, че ще падне, ще се удари и ще загуби тази гледка по този глупав начин. Вече имаше идея как да го направи, но сама, а не с помощта на люлките.
Ани се приближи към момичето и седна на пейката.
- Къде е баба ти?
- Отиде да пишка в кафенето - засмя се Сиси все едно е казала някоя забранена дума.
- Ще дойдеш ли с мен. Ще ти покажа една река.
Дори не трябваше да я убеждава. Малкото момиче спря люлката с крачетата си, скочи и тръгна след приятелката си.
Изкуствената река се намираше доста навътре в дърветата на парка. Около нея имаше полянки, за разходка, но много рядко се намираха хора да ходят там. Щом пристигнаха Симона издаде звук на възхищение. Толкова много и беше харесало там. Светлината, проблясъка на закачливата река, поляната, дърветата.
Ани я беше открила съвсем случайно един ден когато отново след училище беше решила да дойде в парка, но не искаше досадната й приятелка да й виси на главата.
Малкото русо момиче започна да подскача на камъните близо до реката й се подхлъзна. Падна, чу се пукане. Явно беше счупила някоя кост на ръката си, защото започна да реве силно и да държи едната си ръка. После протегна здравата си към Ани сякаш да я улови. Явно мислеше, че така болката ще мине. Ани обаче не издържаше на виковете й.
- Спри - почти викаше Ани.
Приближи се до нея и запуши устата й с ръка, но тя продължаваше да скимти. Сега не приличаше на красавица. Сиси се опитваше да махне ръката на приятелката си, дърпаше се, въртеше се. Нещо в Ани изпука, очите й заблестяха. Тя се усмихна и засили главата на принцеса Сиси в камъните.Повтори го още два пъти, за да е сигурна, че малката ревла ще престане. Отпусна ръката си и тя наистина не издаде звук. Ани знаеше, че е мъртва, но не се почувства зле. Огледа я и се спря на устните й. Наведе се и ги целуна. Те бяха все още топли, меки на допир. Ани още не можеше да намери думи, за да ги опише.
Живото русо момиче се върна на люлките. Старата жена вече обикаляше да търси внучето си.
- Ани, да си виждала Сиси?
- Ей сега идвам - каза Ани и се залюля.
Възрастната жена викаше постоянно "Сиси". Люлеещото се момиче искаше и нейната уста да запуши, но изведнъж разбра, че има по-важна работа от това да убива още хора. Искаше да рисува. Извади един лист от раницата си и започна да драска върху него на фона на виковете на старицата. Щом приключи старата жена все още търсеше Симона. Тя вече знаеше, че внучката й е мъртва и се страхуваше.

Глава II (част първа)

Бяха минали само два дена и Ани беше повикана отново в стаята за разпит. През този период тя не излизаше от килията си, освен когато отиваше да яде. Ивелина често й говореше, но Ани не й обръщаше особено голямо внимание. Дебелото момиче си дрънкаше и се смееше само на собствените си шеги. Често през ума на Ани й минаваше мисълта, че леглото й скоро може да се счупи и тогава ще се посмее от сърце.

Обожавах да я наблюдавам. Тя стоеше сама на масата, а понякога и Ивелина се натрапваше. Толкова красиво ядеше храната си. Забелязвах от време на време на лицето й да се появява една малка усмивка типична за нея. Никой не би могъл да я направи по същия начин по който я правеше тя. Опъваше леко устни на страни, показваха се съвсем бегло белите й изящни зъбки, а в погледа й се долавяха искри. Звучи зловещо, но всъщност беше така красиво... така завладяващо.

- Знаеш коя е вратата - каза полицайката, която я беше извела от килиите. - Там вече те чакат.
Ани се обърна към жената. Беше я оставила сама да отиде до стаята за разпит. Можеше да избяга, но със сигурност нямаше да стигне на далеч. Все пак всички в този коридор бяха полицай. Или по-голяма част от тях. Момичето тръгна към вече познатата врата. Открехна я леко и чу гласове.
- ... убиете! Аз мога да се постарая да я променя. Всеки заслужава втори шанс. Хората могат да се променят - каза Лила и удари с юмруци по масата.
- Здравейте - влезе с усмивка и леки подскоци Ани в стаята.
Малкото момиче забеляза, че психиатърката е облечена по-спортно. Носеше сиви дънки и синьо-бели маратонки, отгоре носеше бяла едноцветна тениска, косата й стегната в стриктна конска опашка, а на устните й най-нахално си стоеше блясъка за устни от първата им среща.
"Ах тези устни, как искам да ги целуна", помисли си Ани и облиза собствените си устни.
- О, виждам, че сте ме послушали - усмихна се тя закачливо.
Лила М. стоеше на стола срещу огледалото и се усмихваше.
- Клиента винаги има право - каза тя сочейки празното място пред нея. - Нека да продължим от там където ни прекъснаха миналия път. Щеше да ми разказваш за първата си жертва Симона.
- Да малката принцеса Сиси. Така искаше да й викат. Ако беше пораснала можеше дори да заприлича наистина на рисуваната героиня, но уви. Запознахме се в парка. Там ходеше с баба си. Аз се люлеех на люлките и тя го правеше...

неделя, 4 октомври 2009 г.

Глава I (част четвърта)

След около пет минути Лила М. се върна.
- Пак ти? - разочаровано отвърна Ани.
- Не съм се отказала от теб, Ани.
- Знаеш ли какво? Мисля, че ти се нуждаеш от психиатър.
- А ти знаеш ли какво? Знам какви игрички играеш и няма да ти се дам, момиченце. Може да си убила доста деца, но мен не ме е страх от теб. Тук съм да разбера какво ти има и защо си го направила.
Лила чувстваше увереността. Движеше се бавно към Ани докато говореше и завърши с удар по масата с ръка. Заболя я повече от колкото очакваше. Дори при други обстоятелства щеше да изохка, но сега трябваше да е силна.
- Защо не каза по-рано? - Ани се облегна на стола и се загледа в камерата в десния ъгъл. - Когато бях малка всички виждаха русите ми букли и зелените очи. С въздишки произнасяха: "Колко сладко малко момиченце". По мен се заглеждаха непознати и ми пращаха целувки, а после се усмихваха мазно, мазно. Мразех ги всичките. Ненавиждах тъпите им физиономии, муцунките, които ми правеха, звуците, които издаваха.
Бях на седем когато мама се прибра с едно малко коте. То се уви около мен, започна да мърка. Сигурна бях на сто процента, че ако можеше да говори щеше да измърка:"Колко си сладка." За това докато мама не гледаше пъхнах котката в пералнята. Тя я пусна и с котката беше свършено.
Ани затвори очите си. Постоя така няколко секунди сякаш, за да си припомни изражението на майка й когато е видяла мъртвата котка в току що изпраните дрехи. Русото момиче се усмихна. Тази усмивка се стори доста зловеща на Лила М. и тя потрепна леко. Записа нещо в белите листи и когато погледна към Ани нейния поглед вече беше насочен към нея. Искаше да избяга викайки, но остана неподвижно. Не трябваше да показва слабости въпреки, че вече го беше направила.
- И все пак не разбирам - поклати глава Лила. - Защо си ги убивала? Доста деца са подложени на това хората да ги харесват, да им щипят бузките и да издават нечовешки звуци. Никое от тях не е станало сериен убиец на... тринадесет - замисли се Лила преди да каже числото и чак когато го произнесе на глас осъзна, че пред нея стои едно четиринадесет годишно момиче с руси букли, прекрасни зелени очи и усмивка, която в други обстоятелства би предизвикала възторг и топлина вместо страх и ужас.
- Така е. Аз все още съм в началото. Дори се съмнявам, че и накрая ще ме разбереш, но ми харесвате госпожице Лила М..
Психиатърката се взря в усмивката на момичето. Не можеше да повярва, че такова красиво създание като детето пред нея може да убие толкова много хора.
- Продължавай и ще видим дали ще те разбера. Все пак съм психиатърка. Работата ми е да те разбирам.
- Или да се преструваш, че ме разбираш - вметна уж небрежно Ани, но не изчака отговора на Лила и продължи. - Няколко месеца преди да стана на тринадесет ми дойде цикълът. Тогава мама ми каза: "Ти вече не си малкото сладко момиче". Изтръпнах. Не знам защо. Никога не съм искала да съм сладка, но тогава, когато вече станах голяма... Беше доста стресиращо. Сега ми става смешно при мисълта за начина ми на възприемане на тази незначителна информация.
След това дойде и рожденият ми ден. Тогава за първи път чух виц за блондинка. Знаеш ли как се изтрива паметта на блондинка, госпожице М.? - Лила поклати глава. - Като й духнеш в ухото. Всички се смяха, но не и аз. Огледах се и имаше доста руси момичета, които също се сееха на това. Помислих си:"Тези са наистина глупави. Дали да не им духна в ухото?" Бях наранена. Може да не си личи, но съм много чувствително дете. За много кратък период от време се случваха толкова много неща, които ме разочароваха. Дойде ми, разбрах, че ме мислят за глупава в обществото, защото имам рус цвят на косата, а и майка ми и новият ми баща съобщиха, че ще имам братче или сестричка.
Не бях щастлива, а никой не го виждаше. Никой! - намръщи се Ани, очите й се разшириха и започна да диша тежко.
- Значи просто си била наранена. Искала си внимание, но не си го получила. Това ли е? Дванадесетте деца и малката ти сестричка заедно със сестрата са били убийства, за да те забележат? - Лила наистина не можеше да я разбере, но какво да очаква от умствено разстроено дете. - Права си, не мога да разбера. Как може тези неща да са причина за убиване на хора?
Ани се засмя истерично. Лила не доумяваше. Такова държание не приличаше на четиринадесет годишна. Тя изгледаше толкова възрастна точно в този момент.
- Мила, госпожице М., първото убийство на малката Симона беше... непредвидено. Всъщнст никога не съм искала да убивам. Освен котката си. Там съм виновна.
- Ти знаеш името й? - учуди се Лила. Повечето убийци набелязваха жертви и ги убиваха без дори да се замислят, но явно Ани познаваше добре жертвите си.
- Разбира се. Руса коса до раменете, зелени очи, блестяща детска усмивка, едва на осем години.
- Тя прилича на теб малко, а? Всички приличат на теб. Има деца със сини и кафяви очи, но всички са руси. Полицията само с това свързваше убийствата.
- Така е. Срещнах Сиси в парка и...
Вратата се отвори и влезе полицайката.
- Времето ви свърши.
Тя тръгна към Ани. Русото момиче стана от стола си и се усмихна на Лила.
- Другия път облечете нещо по-удобно. Аз не съм някоя престижна личност, че да се контите за пред мен - усмивката на Ани се стопи щом полицайката започна да я дърпа.
Лила стана и със страничното си зрение се огледа в огледалото. Усмихна се доволна, защото знаеше, че е спечелила малката Ани. Това й се хареса. Можеше с гордост да застане пред баща си и да му каже, че битката е започнала, но тя не се е предала.
Ани се върна в килията и без да очаква нещо я удари по главата.След това последваха ритници. Тя лежеше на земята свита на топка. Усещаше болка, но по нищо не си личеше. Ани просто стоеше на земята. Стоя там около десет-двадесет минути без дори да трепне.
По някое време Ивелина влезе в килията и застана над нея.
- Не го приемай лично. Тук така посрещат новите. Казах им, че си опасна, но те не ме послушаха.
Ани се усмихна. Ивелина се стресна "Въобще тази усмивка изтрива ли се от лицето й?", зачуди се тя.
- Не ми пука. Още няколко човека в списъка... Звучи ми забавно.
Ани се изправи държейки се за корема. Окото й се беше подуло и зачервило, явно нечий крак го беше улучило. Отстрани на устата й все още течеше кръв, но вече засъхваше. По краката, корема и гърба имаше сини петна. Ръцете й трепереха за първи път в живота й, но не от страх или болка, а от огромното желание да рисува.