Глава I (част трета)

След не повече от две – три минути в стаята влезе една млада жена. Едва ли беше на повече от двадесет и седем години. Облечена в червена пола, малко над коленете, черно сако и бяла риза. Сутиена й розовееше под белия полупрозрачен плат. Носеше обувки на висок ток, но си личеше, че е нещо ново за нея. И ако чорапогащника й беше нов то не знаеше как да го обува, защото вече имаше две бримки на места, на който трудно биха се появили.
Ани се загледа в лицето на жената. Косата й беше рижава и направена на прилежен стегнат кок, нито едно косъмче не стърчеше или по-точно се боеше да стърчи. Знаеше ли горкия косъм можеше да не оживее след щръкване. Очите й прозрачно сини, а кожата й призрачно бяла. Човек със сигурност би я помислил за призрак, ако застане пред него чисто гола. По сочните й естествено червеникави устни лъщеше прозрачен гланц поставен там единствено и само за блясък. На Ани и мина през ума да целуне тези устни и самата тя не знаеше защо.
- Здравей, Ани. Аз съм твоят отдушник – засмя се новодошлата красавица. – Казвам се Лила М.. Между другото си седнала на моето място.
"Явно няма от какво да се бои косъмчето. Тогава защо не стърчи?" - зачуди се момичето.
- Огледах се, но никъде не пишеше „мястото на Лила” или „мястото на Ани” – каза спокойно тя без да отделя поглед от сочните устни на госпожица М..
- Права си, но все пак ти трябва да си с лице към огледалото – опита се да обясни с усмивка Лила М..
- И за какво им е след като онези две камери ме показват? – посочи с пръст всяка една от камерите.
- Да ти кажа честно не знам. Но щом ти е удобно там... – по лицето й се изписа притеснение.
„Сигурно ако не си беше сложила един литър дезодорант против изпотяване сега щеше да е плувнала в пот” – помисли си Ани.
- Спокойно, Лила, няма да те убия – усмихна се доволно тя.
При тези думи ясно се изписа притеснението на лицето на психиатърката. Тя разбра, че е победена и трябваше да се откаже от този пациент.
Преди година беше завършила университет със специалност психология и психиатрия. Една година караше допълнителни курсове, за да е подготвена добре. Само преди седмица кандидатстваше за работа и много добре знаеше, че ще успее, защото имаше отлична диплома, а и курсовете беше завършила с най-високия успех.
Баща й, виден психиатър, често й казваше „От теб няма да излезе добър психиатър. Приличаш повече на майка си отколкото на мен”, а майка й беше проста сервитьорка в кафене. Винаги му се противопоставяше и успяваше, но сега й се искаше да му каже колко е бил прав. Лила беше честна. Никога нямаше да скрие истината особено от баща си. Вече си представяше как му се извинява и казва, че през цялото време е бил прав, а тя е грешяла. Съжаляваше за изгубеното време в учене.
Лила усети една капка пот да се стича по врата й: „Как е успяла да пробие защитата ми?”
- Госпожица М., Ани – опита се да изглежда строга.
- Аз съм първият ви клиент, нали, госпожице М.?
- Така е, Ани – тя направи пауза, за да поеме въздух и продължи. – Позволих ти да останеш на мястото ми, така че ти ми позволи аз да си върша работата. И същевременно с това... ако може да ми съдействаш.
Тя придоби увереност: „Не, татко, няма да се предам днес!”
Ани видя увереността й и се усмихна.
- Хубав гланц за устни.
- Благодаря – каза стъписано Лила, но продължи. – Сега да започнем.
В едната си ръка държеше папка. Оказа се че там има бели листи. Ани предположи, че там ще записва колко е луда пациентката й, в случая самата тя или ще си драска когато й до скучае.
- Разкажи ми за детството си, Ани.
- Коя част от него? Аз все още съм дете – усмихна се доволно тя на тази мисъл.
- Например за най-стария си спомен. Първото нещо, което си спомняш от началото на твоя живот – Лила разгърна папката с листите и зачака.

Три годишната Ани стоеше на столче пред маса, на която имаше чиния с някакво съмнително кафяво пюре от месо и зеленчуци. Беше облечена в бяла мека блузка с къс ръкав и червени къси панталонки, което означаваше, че е било пролет или дори лято. Русата й коса още тогава си беше дълга, но вечно завързана на опашка с черен ластик, а бретона махнат с диадема или обикновена лента за коса. Още от тогава харесваше тези малки украшения за коса, но не си падаше особено много по ластиците.
Малката Ани се намръщи и започна да върти главата си, когато лъжицата с отвратителното пюре приближи малките й устни. Една лъжица успешно влезе в устата й, но сместта почти веднага из кочи от там и започна да се стича по брадата й. Майка й го събра и отново го напъха в устата на Ани. Тя заплака. От съседната стая някой извика:
- Запуши устата на това изчадие! – Беше баща й.
Възрастната жена се ядоса и метна купичката с пюрето на земята. Двамата родители започнаха да си викат от разстояние, а Ани стоеше на столчето си и се смееше, защото пюрето от месо и зеленчуци лежеше на пода победено.

- Мама си помисли, че се смея на виковете им. От тогава ми вика редовно, за да ме разсмее или поне така си мисля - замислено каза русото момиче.
- Не си ли можела да говориш на три? Защо не си се оплакала от храната?
- Говорех, но рядко. В къщи само с викове се разбираха или поне с такова впечатление бях останала като малка. Аз не можех да викам толкова много, а когато говорех никой не ме чуваше и за това предпочитах да мъча.
- Вашите са се карали?
- Не, пееха си – смръщи се момичето на глупавия въпрос.
- Виж аз не съм ти враг и не искам да ставам - опита се да изглежда строга Лила, но не се получи много добре, а и Ани вече не можеше да се хавани на този номер след като видя страхът в очите й.
- В твой интерес е да не ставаш – засмя се отново Ани. Тя умееше бързо да си оправя настроението.
Притеснението се върна отново на лицето на Лила. Тя стана и излезе. Ани продължи да се смее. Стана и отиде до огледалото.
- Е, сега ще дойде ли някой по-опитен и безстрашен психиатър? Какви са тези зайци? – усмихна се тя и оголи белите си зъби в една широка и зловеща гримаса.

Глава I (част втора)

Всичко се беше случило малко след седемнайстия й рожден ден. Нямаха пари да го празнува. Приятеля й също не беше от най-богатите и дните прекарваха да се оплакват от това. Брата на Ивелина и брата на приятеля й също не одобряваха безпаричието. Четиримата бяха решили, че заедно ще могат да ограбят банка и да избягат заедно и да си живеят живота. Бяха изгледали доста филми докато решат, че са готови за това. Оказа се обаче, че не са чак толкова готови или по-точно въобще не бяха придобили никакъв опит от гледането.
Екипировката се оказа най-простата част. Няколко шапки с дупки за очи и ръкавици, за да не оставят отпечатъци. Влизането също не ги затрудни особено много. Щом влязоха през охраната се отбиха до тоалетните, за да сложат маските и ръкавиците. Пистолетите – два на брой, купи брата на приятеля й. Той имаше познати в тази област на оръжията. Излязоха от WC-тата с гръм и трясък.
Отначало сякаш всичко беше наред. Хората започнаха да пищят и да залягат. След единия изстрел насочен към тавана всички залегнаха и запазиха тишина, след няколко молби за това. Охраната беше с вдигнати ръце и пистолети на земята. Ивелина трябваше да събере оръжията и го направи успешно. След това отиде в тоалетната и ги хвърли там. Докато се върна един чувал вече беше пълен с пари. Изведнъж от някъде започна да се стреля. Тогава и двамата големи започнаха също да отвръщат на оганя.
Ивелина залегна щом видя, че и приятелят й прави същото. След няколко секунди разбра, че всъщност не е залегнал, а е паднал от куршум. Беше пронизал главата му. Ивелина остана така неподвижно загледана в празния поглед на приятеля си. Дори не можеше да заплаче. Просто стоеше. По едно време си помисли, че и самата тя е умряла, а не той. Сякаш нищо не се движеше, беше тихо и някак всичко белееше. Осъзна се едва когато някой я хвана и я задърпа. Оказа се, че е някакъв полицай. Махна импровизираната маска от лицето й, но тя все така продължи да гледа към мъртвото тяло на приятеля й. Някой извика нещо в ухото й. Беше толкова близо, но тя не разбра нищо.
„Мъртъв е”, провикна се някой друг и това сякаш я пробуди от транса. Огледа се и видя брат си и другия голям да лежат по лице на земята с белезници на ръце. Имаше още кръв, но не знаеше на кого е.
В съда разбра броя на простреляните. Бяха петима, от които една бременна жена. Единствения мъртъв беше приятеля й. В съдът не й пукаше колко години ще й отсъдят. Дори три й се сториха доста малко, но все пак не беше направила нищо. Момчетата получиха по осем години затвор.
По-малко от година в тясната килия й беше достатъчна, за да разбере колко глупаво са постъпили четиримата. Сега брат й и другия лежаха в друг затвор, но на нея не й пукаше за тях. Очакваше с нетърпение да напусне тесните килии и да заживее като нормален човек. До колкото може да се живее нормално с такова бреме на плещите.

На вратата на килията им задрънча палка и двете момичета погледнаха на там. Една жена в униформа се усмихна мазно, мазно сякаш света е неин или поне затвора.
- Затворник номер хиляда триста седемдесет и шест Ани К. на четиринадесет години от Д. да се яви в стаята за разпити. Има среща с психиатъра си.
Ивелина върна погледа си към Ани, която ставаше от леглото. В очите на дебелото момиче се четеше нещо като притеснение и шок.
- Ти си на четиринадесет?
- Какво да ти кажа? Живота беше много суров с мен – усмихна се тя и излезе с ръце на пред.

Щом седна сякаш стаята се изпълни със сияние. Гласът й зазвъня така меко и нежно. Никой инструмент не би могъл да изкара такава прекрасна мелодия като нейното звучене. А името й така просто, малко и нежно като нея - "Ани", все още звънти в главата ми. Постоянно ми напява и ме кара да се усмихвам блажено. Усмивката й ме накара да потръпна. По-кристална и от най-чистия кристал на света. Зъбите й така прави и бели все едно никога не ги е използвала. Така исках да ги разгледам отблизо.
А тази дебелана-Ивелина, с нейната голяма уста. За какво й беше да казва, че съм пребила до смърт момиче. Заслужаваше в този момент нея да убия. Заслужаваше да кажа на Таня, че я мисли за луда и тя щеше да свърши всичко, но присъствието на Ани така смекчаваше яда ми.
Убивала е. Имахме нещо общо. Имаше за какво да си говорим. Вече си представях как ще я заговоря. Как ще се смеем заедно. Толкова малка и така сладка изглеждаше в сивите затворнически дрехи, който сякаш й бяха поне два номера по-големи. Малко се шокирах когато чух броя на убийствата. Та аз не представлявах интерес за нея. Толкова скучна и безинтересна изглеждах спрямо нея. Едва ли щях да й направя впечатление с единия побой, който по случайност се превърна в смърт.
Исках още да слушам гласът й, но се появи полицайката. Защо ми отне тогава малкото радост, която изпитвах. Вярно за малко, но имах нужда от нея. Щом чух възрастта й на моето лице се изписа усмивка. Само на четиринадесет. Така малка, а вече сблъскала се с живота по такъв жесток начин.
Аз стоях на земята до килията, а тя мина покрай мен заедно с униформената жена. Така грубо държеше малката Ани. Искаше ми се да стана й да я ударя. Не можеше да се държи така с нея, нямаше право. Русото момиче беше крехко цвете. С нея трябваше да се отнасят всички с внимание иначе щеше да увехне.

- Мирела, какво търсиш тук?
Ивелина беше излязла от килията и видя затворничката от съседната килия да стои седнала на земята й да се взира след Ани и полицайката.
- Стоя си.
- Ами стой си.
Мирела беше на седемнадесет. Навърши ги преди седмица в затвора, а там беше от два месеца. Излежаваше присъда от четири години за убийство. В затвора обаче се чувстваше като у дома си. Никой не и пречеше, а и тя не се бъркаше много, много в чуждите работи. Беше мечтателка и голяма романтичка. Падаше си по момичета, а сега харесваше и Ани.

Жената с униформата й сложи белезници. Двете тръгнаха към главния изход на помещението с килиите. Минаха през тесен сив коридор преди да излязат в оживено помещение пълно с полицай, охранители и какви ли още не хора.
Ани се загледа и се спря за малко. Полицайката обаче я задърпа към една масивна черна врата изпъкваща на сивата стена, която най-вероятно преди години е била бяла, но вече не беше останал спомен от първичния й цвят.
- Първи ден, а? – усмихна се жената. – Не мога да повярвам, че са те заловили. Доста деца измряха докато се доберем до теб.
- Аз ли съм виновна, че си вършите лошо работата?
Жената се намръщи и натика грубо Ани в стаята и тресна вратата, за което явно щеше да получи мъмрене от по-висше стоящо лице.
Помещението беше два или може би три пъти по-голяма от килията. На едната стена имаше огромно огледало, което я покриваше почти изцяло. В четирите ъгъла на тавана висяха камери за наблюдение. В средата на стаята имаше маса висока около осемдесет - деветдесет сантиметра, не по-дълга от метър и двадесет и широка около петдесет - шейсет сантиметра. От двете страни на дължината имаше по един стол. Единият беше с лице към огромното огледало, а другият с гръб. Ани седна на стола обърнат с гръб към маскираната стена. Знаеше много добре, че там не е нейното място, но винаги обичаше да престъпва законите. Отметна косата си, усмихна се и зачака.

Глава I (част първа)

Първия път когато я видях сякаш живота ми се осмисли. Вече имах цел. Трябваше да е моя. Когато мина покрай килията ми аз просто стоях там и се взирах в нищото и очаквах нещо да се случи. Толкова глупаво се чувствах, защото го правех редовно, а никога нищо не ставаше, но този ден беше различен. То се случи. Тя се случи!
Беше като вийла, божествена, красива. Сякаш след нея се носеше аромат от цветя. Русата й коса на букли леко подскачаше отзад при всяка нейна крачка. Беше като привидение. Обърна се за секунда и съзрях зелените й очи. Така красиви все едно са стръкче свежа трева. Не можех да повярвам на очите си. Когато изчезна от погледа ми ме заболя. Сякаш бяха изтръгнали нещо от душата ми. Толкова много ми липсваше. Не можех да се осъзная. Дори си помислих, че е просто привидение на някоя моя несбъдната мечта. За това реших да стана и да тръгна след нея. Исках да съм сигурна, че не е реална.
Показах леко главата си и не я видях. Явно наистина беше привидение от някой мой сън. Колко жалко. Такава красавица наистина не може да съществува. Все пак Бог няма такова въображение, че да я сътвори. Може би ако аз имах силата.
Това чух изскърцване на легло. Тук всички легла скърцаха, а знаех, че няма никой. Всички бяха в столовата за обяд за това отидох да проверя от къде се чува звукът. В съседната килия момичето на мечтите ми лежеше и се взираше в тавана. Просто, но така красиво беше това. Сякаш имаше силата да направи всяко небрежно движение божествено. Да тя имаше силата. Тя беше божествена.

Тя влезе в килията предназначена за нея. В помещението имаше още едно легло освен нейното. Мястото беше малко и със сигурност би те хванало клаустрофобия. Момичето се опъна на леглото и си и със съжаление разбра, че й е късо, въпреки че не беше чак толкова висока – може би един и шейсет и пет, но не и повече.
Не беше и от меките, но и тя не си падаше по меки матраци. Обичаше твърдата земя. Често казваше „Обичам твърдата земя отколкото рохкавата пръст, защото не знаеш точно на какво си стъпил”. Произнасяше го винаги с усмивка, забавляваше се, но никой не разбираше защо. Никой не си правеше труда да разбере, а просто бягаха от нея. За това и тя нямаше толкова много приятели. Всъщност нямаше никакви.
Сега знаеха, а и полицията си отдъхна. С проблема беше натоварена една млада психиатърака. Всяко момиче от отдела за малолетни престъпнички си имаше психиатъра. Сега и тя.
В килията й влезе едно доста едро момиче. Не беше по-висока от един и седемдесет и пет, с права кафява коса, стигаща до раменете й уж на права черта, но си личеше колко нескопосан фризьор я е подстригвал, а най-вероятно и тя самата да си я е направила. Пъстрите й очи се спряха на момичето с русите букли, което беше легнало, а краката му стърчаха от края на леглото.
- Тук е така – усмихна се новодошлата.
- Как? – попита русото момиче и се изправи в седнало положение, като отметна косата си назад.
- Стърчат ни краката от всякъде – засмя се дебелото момиче. – Аз съм Ивелина.
- Ани.
- Какво си направила, Ани, че да влезеш тук? – по любопитства Ивелина и седна срещу нея на своето легло.
- Убивах – отвърна русата девойка с гордост в очите.
- Убивала си? Тук това не е нищо ново – засмя се дебеланата така, че се раздрусаха леко сланините й. Огледа се и продължи – Съседките ни от ляво – едната е застреляла приятеля си, защото я е зарязал. Голяма глупост според мен, но по-добре да не й го казваш. Не е много добре с ума си. Другата наръгала с нож майка си. Твърди, че е случайно, но повярвай ми случайни убийства няма. От дясно има една, която с приятелки пребили до смърт съученичка, само защото ги дразнела с начина си на обличане. Тук влизат почти само такива, които са убивали. Нищо ново не ми казваш, Ани.
- Убих дванадесет момичета между седем и десет годишна възраст, задуших новородената си сестра и инсценирах самоубийство на една акушерка, за да прикрия следите си. Проблема ми беше дванадесетото момиче, което не можах да заровя, а скрих в килера и майка ми го откри. Щях да убия и нея ако не беше дошла полицията – от гордостта в очите не остана и следа. Беше заместена от гняв и омраза.
Ивелина я зяпна с полуотворена уста. Тя беше на седемнадесет и след около два месеца щеше да навърши осемнадесет. След това щяха да я преместят в затвор за жени. Там щеше да лежи около две години и след това да е свободна. Така се получи, защото техните нямаха пари за свестен адвокат и беше наказана с най-високата възможна присъда за престъплението си.
- А ти? Кого уби?
- Не съм убивала никого. С приятели решихме да ограбим банка. Простреляхме няколко човека, но не и аз лично. Лепнаха ми три години.
- Банка? Пари? – зачуди се Ани. – За какво са ви?
- За да си живеем без родители – усмихна се тя на тъпата причина и си спомни всичко сякаш беше вчера.