Глава I (част четвърта)

След около пет минути Лила М. се върна.
- Пак ти? - разочаровано отвърна Ани.
- Не съм се отказала от теб, Ани.
- Знаеш ли какво? Мисля, че ти се нуждаеш от психиатър.
- А ти знаеш ли какво? Знам какви игрички играеш и няма да ти се дам, момиченце. Може да си убила доста деца, но мен не ме е страх от теб. Тук съм да разбера какво ти има и защо си го направила.
Лила чувстваше увереността. Движеше се бавно към Ани докато говореше и завърши с удар по масата с ръка. Заболя я повече от колкото очакваше. Дори при други обстоятелства щеше да изохка, но сега трябваше да е силна.
- Защо не каза по-рано? - Ани се облегна на стола и се загледа в камерата в десния ъгъл. - Когато бях малка всички виждаха русите ми букли и зелените очи. С въздишки произнасяха: "Колко сладко малко момиченце". По мен се заглеждаха непознати и ми пращаха целувки, а после се усмихваха мазно, мазно. Мразех ги всичките. Ненавиждах тъпите им физиономии, муцунките, които ми правеха, звуците, които издаваха.
Бях на седем когато мама се прибра с едно малко коте. То се уви около мен, започна да мърка. Сигурна бях на сто процента, че ако можеше да говори щеше да измърка:"Колко си сладка." За това докато мама не гледаше пъхнах котката в пералнята. Тя я пусна и с котката беше свършено.
Ани затвори очите си. Постоя така няколко секунди сякаш, за да си припомни изражението на майка й когато е видяла мъртвата котка в току що изпраните дрехи. Русото момиче се усмихна. Тази усмивка се стори доста зловеща на Лила М. и тя потрепна леко. Записа нещо в белите листи и когато погледна към Ани нейния поглед вече беше насочен към нея. Искаше да избяга викайки, но остана неподвижно. Не трябваше да показва слабости въпреки, че вече го беше направила.
- И все пак не разбирам - поклати глава Лила. - Защо си ги убивала? Доста деца са подложени на това хората да ги харесват, да им щипят бузките и да издават нечовешки звуци. Никое от тях не е станало сериен убиец на... тринадесет - замисли се Лила преди да каже числото и чак когато го произнесе на глас осъзна, че пред нея стои едно четиринадесет годишно момиче с руси букли, прекрасни зелени очи и усмивка, която в други обстоятелства би предизвикала възторг и топлина вместо страх и ужас.
- Така е. Аз все още съм в началото. Дори се съмнявам, че и накрая ще ме разбереш, но ми харесвате госпожице Лила М..
Психиатърката се взря в усмивката на момичето. Не можеше да повярва, че такова красиво създание като детето пред нея може да убие толкова много хора.
- Продължавай и ще видим дали ще те разбера. Все пак съм психиатърка. Работата ми е да те разбирам.
- Или да се преструваш, че ме разбираш - вметна уж небрежно Ани, но не изчака отговора на Лила и продължи. - Няколко месеца преди да стана на тринадесет ми дойде цикълът. Тогава мама ми каза: "Ти вече не си малкото сладко момиче". Изтръпнах. Не знам защо. Никога не съм искала да съм сладка, но тогава, когато вече станах голяма... Беше доста стресиращо. Сега ми става смешно при мисълта за начина ми на възприемане на тази незначителна информация.
След това дойде и рожденият ми ден. Тогава за първи път чух виц за блондинка. Знаеш ли как се изтрива паметта на блондинка, госпожице М.? - Лила поклати глава. - Като й духнеш в ухото. Всички се смяха, но не и аз. Огледах се и имаше доста руси момичета, които също се сееха на това. Помислих си:"Тези са наистина глупави. Дали да не им духна в ухото?" Бях наранена. Може да не си личи, но съм много чувствително дете. За много кратък период от време се случваха толкова много неща, които ме разочароваха. Дойде ми, разбрах, че ме мислят за глупава в обществото, защото имам рус цвят на косата, а и майка ми и новият ми баща съобщиха, че ще имам братче или сестричка.
Не бях щастлива, а никой не го виждаше. Никой! - намръщи се Ани, очите й се разшириха и започна да диша тежко.
- Значи просто си била наранена. Искала си внимание, но не си го получила. Това ли е? Дванадесетте деца и малката ти сестричка заедно със сестрата са били убийства, за да те забележат? - Лила наистина не можеше да я разбере, но какво да очаква от умствено разстроено дете. - Права си, не мога да разбера. Как може тези неща да са причина за убиване на хора?
Ани се засмя истерично. Лила не доумяваше. Такова държание не приличаше на четиринадесет годишна. Тя изгледаше толкова възрастна точно в този момент.
- Мила, госпожице М., първото убийство на малката Симона беше... непредвидено. Всъщнст никога не съм искала да убивам. Освен котката си. Там съм виновна.
- Ти знаеш името й? - учуди се Лила. Повечето убийци набелязваха жертви и ги убиваха без дори да се замислят, но явно Ани познаваше добре жертвите си.
- Разбира се. Руса коса до раменете, зелени очи, блестяща детска усмивка, едва на осем години.
- Тя прилича на теб малко, а? Всички приличат на теб. Има деца със сини и кафяви очи, но всички са руси. Полицията само с това свързваше убийствата.
- Така е. Срещнах Сиси в парка и...
Вратата се отвори и влезе полицайката.
- Времето ви свърши.
Тя тръгна към Ани. Русото момиче стана от стола си и се усмихна на Лила.
- Другия път облечете нещо по-удобно. Аз не съм някоя престижна личност, че да се контите за пред мен - усмивката на Ани се стопи щом полицайката започна да я дърпа.
Лила стана и със страничното си зрение се огледа в огледалото. Усмихна се доволна, защото знаеше, че е спечелила малката Ани. Това й се хареса. Можеше с гордост да застане пред баща си и да му каже, че битката е започнала, но тя не се е предала.
Ани се върна в килията и без да очаква нещо я удари по главата.След това последваха ритници. Тя лежеше на земята свита на топка. Усещаше болка, но по нищо не си личеше. Ани просто стоеше на земята. Стоя там около десет-двадесет минути без дори да трепне.
По някое време Ивелина влезе в килията и застана над нея.
- Не го приемай лично. Тук така посрещат новите. Казах им, че си опасна, но те не ме послушаха.
Ани се усмихна. Ивелина се стресна "Въобще тази усмивка изтрива ли се от лицето й?", зачуди се тя.
- Не ми пука. Още няколко човека в списъка... Звучи ми забавно.
Ани се изправи държейки се за корема. Окото й се беше подуло и зачервило, явно нечий крак го беше улучило. Отстрани на устата й все още течеше кръв, но вече засъхваше. По краката, корема и гърба имаше сини петна. Ръцете й трепереха за първи път в живота й, но не от страх или болка, а от огромното желание да рисува.