Глава III (част първа)

Сутринта отключиха килиите. Ани стана от леглото си, но не и Ралица. Отиде на закуска и когато се върна в килията имаше лекари и полицай.
- Ти ли я уби?
Малкото момиче се зачуди колко ли време ще им отнеме да докажат, че тя го е направила.
- Каза че не иска да закусва. Имала ябълка от вечерята и искала да остане да чете от книгата си. – направи се на шокирана Ани.
- Ще видим. – каза един полицай.
Изнесоха Ралица на носилка покрита с бяло покривало. Всички гледала любопитно и се разнасяше лек шепот.
Ивелина се появи в килията. Цялата трепереше и не можеше да стои на краката си за това седна на леглото, на което намериха Ралица. Погледна към Ани, а тя лежеше както обикновено и се взираше в тавана.
- Ти я уби нали? Каза ми да се махна, за да я убиеш.
- Не знам за какво ми говориш, Иве. Нищо не съм ти казвала и никого не съм убивала – усмихна се Ани с типичната за нея усмивка.
- Аз... Страхувам се от теб – едвам каза дебелото момиче и от очите й започнаха да се стичат сълзи.
- Тогава какво търсиш тук? – каза русото момиче и обърна леко глава към нея.
Тръпки побиха тялото на Ивелина. Преглътна леко и стана от леглото бавно. Имаше чувството, че стои пред лъв и ако направи рязко движение ще умре. С малки крачки излезе от килията и се затича ревейки.
Ани я проследи с поглед докато излизаше, а щом чу забързания ход и рева се успокои. Най-малко това искаше в момента – някаква крадла да й говори за съвест и убийства. Какво ли щеше наистина да й каже? „Не трябва така” или „Какво ти е направила, че я уби?”
Нямаше отговор на този въпрос. Но я попитайте алкохолика и наркомана, защо се напиват или друсат. За удоволствие разбира се. Доставя им удоволствие. Бягат от проблемите си като отидат в света на размазаните образи. Колко приятно е. Все едно се рееш. Е, бутилката с уиски и спринцовката с дозата за Ани бяха убийствата. Тя се чувстваше добре когато ги правеше. Изтръпва цялата, краката й омекват. Всичко сякаш започва да се движи по бавно, вдишва от последния дъх на жертвата си. Обича да усеща смъртта близо до себе си.
Не след дълго дойде време за поредния час при Лила М.. Тя стана от леглото и й сложиха белезници. Минавайки покрай килиите всички я гледаха. Имаше уплашени погледи, учудени, ядосани... Срещна още един поглед, но в него нямаше нито частица от изброените чувства. В онзи чифт очи се виждаше възхищение. За първи път на лицето на Ани се изписа удивление.
Стигнаха до изхода на помещението с килиите и тогава едно от момичетата беше събрало смелост и се провикна;
- Убийца!
Ани се изсмя високо и се обърна към надничащите глави от килиите.
- Нима и вие не сте тук именно, защото сте убили някой? Ах, вие невинните жертви.
Полицайката я дръпна грубо и те се озоваха в коридора.

На закуска отново беше сама. Мислех си, че ще се появи с новата си приятелка Ралица, но всъщност тя не се появи изобщо. След закуската разбрахме защо е отсъствала. Някой велик човек беше казал внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне. Е, аз не съжалявах, че си пожелах Ралица да умре и че желанието се сбъдна. Бях щастлива. Все пак беше отнела момента ми.
За какво й беше и на Ивелина да ходи до килията. Тази дебелана само си вре носа където не му е работа. Разстрои малкото ми момиче. А после отиде да се жалва наляво и надясно, че Ани я е заплашила. Мръсна малка лъжкиня. Нямаше да е зле и нея да убие.
А после когато я извеждаха за часа й с психиатърката очите ни се срещнаха. Тя ме беше погледнала. Колко много й се възхищавах. Мисля че и тя го забеляза, защото на лицето й се изписа удивление. Всички я мразеха точно сега, но не и аз. Тя беше и още е моята богиня.

Глава II (част пета)

Ани се разходи из свободното пространство пред килиите и тогава я видя. На леглото стоеше едно русо момиче. Четеше книга. Малкото момиче отиде при нея и седна.
- Какво четеш? – престори се на заинтересовано русото момиче.
- Една не много завладяваща книга, но предназначена за хора, които имат душа.
- Сигурна съм – каза през въздишка тя. – Виждам, че и теб са те посинили. Нова ли си?
- Не – поклати леко глава момичето. – Съкилийничката ми е демон.
- Аз съм Ани – побърза да се представи тя преди да чуе цялата история за демона.
- Да, момичето с многото убийства. Аз съм Ралица. Вече знаеш ли си присъдата? След колко време ще излезеш? – по любопитства ново познатата.
- Все още не се знае.
О, знаеше се и още как. Разбира се, че щяха да я осъдят на смърт или в най-добрия или по-точно лош случай доживотен затвор. Тя обаче предпочиташе да не го разглася, а и ако останалите имаха поне малко мозък в главите си сами щяха да се сетят какво я очаква всъщност.
- Между другото моята дружка по килия ще спи някъде другаде. Ако искаш ела при мен.
- Може ли? – учуди се на добротата на серийната убийца Ралица.
- Разбира се че може, само ако искаш. Просто тук не мога да си намеря никой, с който да побъбря без да ме гледа на кръв – когато искаше Ани можеше да е много добра актриса.
- Ще дойда, но не обещавам да бъбря – все още гледаща малко невярващо.
След вечерята Ани стоеше сама в килията и подмяташе една ябълка от едната ръка в другата. На вратата застана Ралица, а от едната й ноздра се стичаше малка струйка кръв. Тя я избърса и се усмихна на седналото момиче.
- Надявам се поне тази нощ да се наспя – каза тя вървейки към леглото на Ивелина.
- Обичаш ли ябълки? – попита Ани с обичайната си усмивка.
- Да, но не съм гладна.
Ралица наистина не говореше. Беше навряла лице в книгата си и не спираше да я чете. Тя се боеше от серийната убийца, но едва ли щеше да е по-зле от това да я бият преди да заспи. А и Ани беше дребничка. Можеше да я на шамароса, ако случайно й налети.
Минаха дежурните полицаи и заключиха решетките. Ивелина беше права, не им направи никакво впечатление смяната.
Двете момичетата легнаха и не само те, а целия затвор. След не повече от два часа Ани отвори очи. Беше сигурна, че всички спят. Нямаше как да не спят. Дори се чуваха няколко различни похърквания от различни страни. Тя стана от леглото и то както винаги изскърца, но не смути ничий сън. Малкото момиче извади ябълката от под възглавницата и отхапа от нея. Преглътна сдъвканото парче и повтори действието, но този път без да преглъща. Взе възглавницата си и започна да се приближава към леглото на Ралица с малки, тихи стъпки. Отне й само три движения, за да стигне до там. Остави ябълката на земята до леглото, хвана възглавницата с две ръце и я притисна към лицето на Ралица. Тя започна да шава, издаваше заглушени стенания, а леглото скърцайки и прегласяше. След секунди обаче всичко свърши. Тялото й се отпусна, стенанията спряха. Ани се заслуша, можеше да мине и за мъртва тишина, ако игнорираше леките похърквания.
Живото момиче махна възглавницата и извади от устата си малко парче ябълка. Отвори тази на жертвата си и започна да напъхва парчето в гърлото й. Щом реши, че е достатъчно на вътре затвори зейналата уста и целуна устните на Ралица.
„Целувката на Ани”, казваше си всеки път тя на ум щом правеше това. Това беше нейната смъртоносна целувка. Целуваше жертвите си, за да покаже уважение и обич към тях. Също така мислеше, че така изкупва вината си, а и тя им прощаваше. Тя не само го мислеше, а и вярваше в това. Караше я да се чувства по-добре.
Беше забелязала, че прииска ли й се да целуне някой винаги беше русо момиченце. Това стана един от методите й да намира следващите си жертви. Именно заради това се беше шокирала преди няколко дена, когато й се прииска да дари психиатърката си с този специален за нея ритуал.
Още един от ритуалите й беше да взема от кръвта на мъртвите и да рисува с тях устните на куклите. Единственото й произведение без кървави устни беше това на Сиси. И сега се появи още една недовършена рисунка.
Завърна се в леглото и се загледа в тъмното пространство над нея. Нямаше търпение на следващия ден да нарисува жертвата си. Затвори очи и заспа.

Глава II (част четвърта)

Ани затвори очи. Не й се искаше да умре, но така или иначе се налагаше.

Усмихна се и започна да си тактува с крак. В главата й всъщност не се въртеше никаква песен. На против тя ненавиждаше музиката. Тактуваше, за да може да контролира живота си или поне мислеше, че така се получава.

Лила видя движенията й. Не искаше да я разсейва, а и знаеше, че дори и да настоява за отговор нямаше да го получи. Предпочиташе да не почва битка, в която загубата й беше в кърпа вързана. От двата сеанса беше поне в едно сигурна – четиринадесет годишното момиче има характер и знаеше какво иска, а и как да го получи, от живота. Психиатърката се беше задълбочила в такта опитвайки се да познае песента. Дори и да не успееше поне щеше да запълни времето си с нещо докато чака отговора.

След около пет минути Ани отвори очи, а усмивката й си беше все там на лицето и все така същата – зловеща. Погледна към жената пред себе си и се намръщи.

През последните няколко минути момичето очакваше Лила да настоява за отговор, но тя стоеше по същия начин, по който я беше оставила затваряйки очите си. Не й харесваше, че психиатърката й е толкова умна. Всеки нормален би настоявал за отговор и тогава Ани щеше да си мълчи или да не се съгласи само и само на човека от среща да му стане по-гадно. Сега тя нямаше как да каже „не”. Жената беше издържала теста, бързо се учеше.

През ума на Ани и мина, че сега навярно Лила се вслушва в тактуването на крака й. Кога ли щеше да се предаде и да я попита коя е всъщност песента. Устните й трепнаха и малкото момиче забеляза това, и мислите й се върнаха към тези прекрасни малки лъщящи и сочни устни.

Лила обаче си мълчеше. Стоеше срещу момичето с празен замислен поглед без да продума. Кой ли щеше да победи в тази битка на мълчание?

- Добре – каза сериозно Ани.

Каза го повече ядосана, защото беше победена в собствената си детинска игра.

- Добре – каза безразлична Лила М. – Тогава ще се видим утре. От вън те чака полицай, за да те отведе.

Психиатърката започна да пише нещо на белите листи, а Ани се изправи и тръгна към вратата. Протегна ръка към дръжката и тогава чу гласа й:

- Само още един въпрос. Коя беше песента, която си тактуваше?

Лила знаеше, че така е показала слабост и вероятно е загубила една от битките, но много добре знаеше, че ще има още битки, а сега показваше също така любопитство и внимание към момичето, което беше лишено от такива. Навярно жертвата щеше да си заслужава, ако спечелеше Ани на своя страна.

Усмивката на малкото момиче се върна на лицето. Да тя много добре знаеше, че жената няма да издържи и ще я попита.

- Песента на живота ми.

Тя излезе. Щом полицайката я видя стана от пейката, която се намираше точно срещу вратата. Заведе я до килията без да каже нито дума. В малкото помещение този път нямаше никой. Ани просто легна на леглото и се загледа в тавана.

- Как мина? – попита Ивелина.

Тя беше видяла да довеждат русата красавица и реши да отиде да я види. Сега стоеше облегната на решетките гледайки към малкото телце на леглото.

- Можеш ли да спиш в друга килия? – попита Ани без да обръща внимание на зададения й въпрос.

- Мисля че няма да им направи впечатление – направи си замислена физиономия дебелото момиче.

- Тогава по-добре отиди да спиш тази вечер някъде другаде, за да не станеш следващата ми рисунка. – каза русокосата без дори да отмести поглед от тавана.

Това беше достатъчно Ивелина да се уплаши. Не знаеше какво точно искаше да каже Ани с последните си думи, но наистина реши, че ще е по-безопасно да спи някъде другаде тази вечер, а и останалите.

По-късно през деня чух, че Ивелина си търси място където да пренощува. Истина ли беше? Ани щеше да е сама в килията. Точно момент, в който да отида и да и предложа моето рамо да „поплаче”. Един наистина щастлив момент за мен.

Тръгнах към килията с усмивка. Рядко се усмихвах, но откакто се появи русата красавица имах постоянно поводи да извивам устните си.

Минавайки покрай първите килии я видях да си бъбри сладко, сладко с Ралица. Тази малка кучка. Беше откраднала момента ми с малкото момиче. Заслушах се в разговора им. Края не ми хареса. Исках Ралица да умре.