вторник, 11 май 2010 г.

Глава II (част четвърта)

Ани затвори очи. Не й се искаше да умре, но така или иначе се налагаше.

Усмихна се и започна да си тактува с крак. В главата й всъщност не се въртеше никаква песен. На против тя ненавиждаше музиката. Тактуваше, за да може да контролира живота си или поне мислеше, че така се получава.

Лила видя движенията й. Не искаше да я разсейва, а и знаеше, че дори и да настоява за отговор нямаше да го получи. Предпочиташе да не почва битка, в която загубата й беше в кърпа вързана. От двата сеанса беше поне в едно сигурна – четиринадесет годишното момиче има характер и знаеше какво иска, а и как да го получи, от живота. Психиатърката се беше задълбочила в такта опитвайки се да познае песента. Дори и да не успееше поне щеше да запълни времето си с нещо докато чака отговора.

След около пет минути Ани отвори очи, а усмивката й си беше все там на лицето и все така същата – зловеща. Погледна към жената пред себе си и се намръщи.

През последните няколко минути момичето очакваше Лила да настоява за отговор, но тя стоеше по същия начин, по който я беше оставила затваряйки очите си. Не й харесваше, че психиатърката й е толкова умна. Всеки нормален би настоявал за отговор и тогава Ани щеше да си мълчи или да не се съгласи само и само на човека от среща да му стане по-гадно. Сега тя нямаше как да каже „не”. Жената беше издържала теста, бързо се учеше.

През ума на Ани и мина, че сега навярно Лила се вслушва в тактуването на крака й. Кога ли щеше да се предаде и да я попита коя е всъщност песента. Устните й трепнаха и малкото момиче забеляза това, и мислите й се върнаха към тези прекрасни малки лъщящи и сочни устни.

Лила обаче си мълчеше. Стоеше срещу момичето с празен замислен поглед без да продума. Кой ли щеше да победи в тази битка на мълчание?

- Добре – каза сериозно Ани.

Каза го повече ядосана, защото беше победена в собствената си детинска игра.

- Добре – каза безразлична Лила М. – Тогава ще се видим утре. От вън те чака полицай, за да те отведе.

Психиатърката започна да пише нещо на белите листи, а Ани се изправи и тръгна към вратата. Протегна ръка към дръжката и тогава чу гласа й:

- Само още един въпрос. Коя беше песента, която си тактуваше?

Лила знаеше, че така е показала слабост и вероятно е загубила една от битките, но много добре знаеше, че ще има още битки, а сега показваше също така любопитство и внимание към момичето, което беше лишено от такива. Навярно жертвата щеше да си заслужава, ако спечелеше Ани на своя страна.

Усмивката на малкото момиче се върна на лицето. Да тя много добре знаеше, че жената няма да издържи и ще я попита.

- Песента на живота ми.

Тя излезе. Щом полицайката я видя стана от пейката, която се намираше точно срещу вратата. Заведе я до килията без да каже нито дума. В малкото помещение този път нямаше никой. Ани просто легна на леглото и се загледа в тавана.

- Как мина? – попита Ивелина.

Тя беше видяла да довеждат русата красавица и реши да отиде да я види. Сега стоеше облегната на решетките гледайки към малкото телце на леглото.

- Можеш ли да спиш в друга килия? – попита Ани без да обръща внимание на зададения й въпрос.

- Мисля че няма да им направи впечатление – направи си замислена физиономия дебелото момиче.

- Тогава по-добре отиди да спиш тази вечер някъде другаде, за да не станеш следващата ми рисунка. – каза русокосата без дори да отмести поглед от тавана.

Това беше достатъчно Ивелина да се уплаши. Не знаеше какво точно искаше да каже Ани с последните си думи, но наистина реши, че ще е по-безопасно да спи някъде другаде тази вечер, а и останалите.


По-късно през деня чух, че Ивелина си търси място където да пренощува. Истина ли беше? Ани щеше да е сама в килията. Точно момент, в който да отида и да и предложа моето рамо да „поплаче”. Един наистина щастлив момент за мен.

Тръгнах към килията с усмивка. Рядко се усмихвах, но откакто се появи русата красавица имах постоянно поводи да извивам устните си.

Минавайки покрай първите килии я видях да си бъбри сладко, сладко с Ралица. Тази малка кучка. Беше откраднала момента ми с малкото момиче. Заслушах се в разговора им. Края не ми хареса. Исках Ралица да умре.

0 коментара:

Публикуване на коментар