Глава II (част пета)

Ани се разходи из свободното пространство пред килиите и тогава я видя. На леглото стоеше едно русо момиче. Четеше книга. Малкото момиче отиде при нея и седна.
- Какво четеш? – престори се на заинтересовано русото момиче.
- Една не много завладяваща книга, но предназначена за хора, които имат душа.
- Сигурна съм – каза през въздишка тя. – Виждам, че и теб са те посинили. Нова ли си?
- Не – поклати леко глава момичето. – Съкилийничката ми е демон.
- Аз съм Ани – побърза да се представи тя преди да чуе цялата история за демона.
- Да, момичето с многото убийства. Аз съм Ралица. Вече знаеш ли си присъдата? След колко време ще излезеш? – по любопитства ново познатата.
- Все още не се знае.
О, знаеше се и още как. Разбира се, че щяха да я осъдят на смърт или в най-добрия или по-точно лош случай доживотен затвор. Тя обаче предпочиташе да не го разглася, а и ако останалите имаха поне малко мозък в главите си сами щяха да се сетят какво я очаква всъщност.
- Между другото моята дружка по килия ще спи някъде другаде. Ако искаш ела при мен.
- Може ли? – учуди се на добротата на серийната убийца Ралица.
- Разбира се че може, само ако искаш. Просто тук не мога да си намеря никой, с който да побъбря без да ме гледа на кръв – когато искаше Ани можеше да е много добра актриса.
- Ще дойда, но не обещавам да бъбря – все още гледаща малко невярващо.
След вечерята Ани стоеше сама в килията и подмяташе една ябълка от едната ръка в другата. На вратата застана Ралица, а от едната й ноздра се стичаше малка струйка кръв. Тя я избърса и се усмихна на седналото момиче.
- Надявам се поне тази нощ да се наспя – каза тя вървейки към леглото на Ивелина.
- Обичаш ли ябълки? – попита Ани с обичайната си усмивка.
- Да, но не съм гладна.
Ралица наистина не говореше. Беше навряла лице в книгата си и не спираше да я чете. Тя се боеше от серийната убийца, но едва ли щеше да е по-зле от това да я бият преди да заспи. А и Ани беше дребничка. Можеше да я на шамароса, ако случайно й налети.
Минаха дежурните полицаи и заключиха решетките. Ивелина беше права, не им направи никакво впечатление смяната.
Двете момичетата легнаха и не само те, а целия затвор. След не повече от два часа Ани отвори очи. Беше сигурна, че всички спят. Нямаше как да не спят. Дори се чуваха няколко различни похърквания от различни страни. Тя стана от леглото и то както винаги изскърца, но не смути ничий сън. Малкото момиче извади ябълката от под възглавницата и отхапа от нея. Преглътна сдъвканото парче и повтори действието, но този път без да преглъща. Взе възглавницата си и започна да се приближава към леглото на Ралица с малки, тихи стъпки. Отне й само три движения, за да стигне до там. Остави ябълката на земята до леглото, хвана възглавницата с две ръце и я притисна към лицето на Ралица. Тя започна да шава, издаваше заглушени стенания, а леглото скърцайки и прегласяше. След секунди обаче всичко свърши. Тялото й се отпусна, стенанията спряха. Ани се заслуша, можеше да мине и за мъртва тишина, ако игнорираше леките похърквания.
Живото момиче махна възглавницата и извади от устата си малко парче ябълка. Отвори тази на жертвата си и започна да напъхва парчето в гърлото й. Щом реши, че е достатъчно на вътре затвори зейналата уста и целуна устните на Ралица.
„Целувката на Ани”, казваше си всеки път тя на ум щом правеше това. Това беше нейната смъртоносна целувка. Целуваше жертвите си, за да покаже уважение и обич към тях. Също така мислеше, че така изкупва вината си, а и тя им прощаваше. Тя не само го мислеше, а и вярваше в това. Караше я да се чувства по-добре.
Беше забелязала, че прииска ли й се да целуне някой винаги беше русо момиченце. Това стана един от методите й да намира следващите си жертви. Именно заради това се беше шокирала преди няколко дена, когато й се прииска да дари психиатърката си с този специален за нея ритуал.
Още един от ритуалите й беше да взема от кръвта на мъртвите и да рисува с тях устните на куклите. Единственото й произведение без кървави устни беше това на Сиси. И сега се появи още една недовършена рисунка.
Завърна се в леглото и се загледа в тъмното пространство над нея. Нямаше търпение на следващия ден да нарисува жертвата си. Затвори очи и заспа.