петък, 14 май 2010 г.

Глава III (част първа)

Сутринта отключиха килиите. Ани стана от леглото си, но не и Ралица. Отиде на закуска и когато се върна в килията имаше лекари и полицай.
- Ти ли я уби?
Малкото момиче се зачуди колко ли време ще им отнеме да докажат, че тя го е направила.
- Каза че не иска да закусва. Имала ябълка от вечерята и искала да остане да чете от книгата си. – направи се на шокирана Ани.
- Ще видим. – каза един полицай.
Изнесоха Ралица на носилка покрита с бяло покривало. Всички гледала любопитно и се разнасяше лек шепот.
Ивелина се появи в килията. Цялата трепереше и не можеше да стои на краката си за това седна на леглото, на което намериха Ралица. Погледна към Ани, а тя лежеше както обикновено и се взираше в тавана.
- Ти я уби нали? Каза ми да се махна, за да я убиеш.
- Не знам за какво ми говориш, Иве. Нищо не съм ти казвала и никого не съм убивала – усмихна се Ани с типичната за нея усмивка.
- Аз... Страхувам се от теб – едвам каза дебелото момиче и от очите й започнаха да се стичат сълзи.
- Тогава какво търсиш тук? – каза русото момиче и обърна леко глава към нея.
Тръпки побиха тялото на Ивелина. Преглътна леко и стана от леглото бавно. Имаше чувството, че стои пред лъв и ако направи рязко движение ще умре. С малки крачки излезе от килията и се затича ревейки.
Ани я проследи с поглед докато излизаше, а щом чу забързания ход и рева се успокои. Най-малко това искаше в момента – някаква крадла да й говори за съвест и убийства. Какво ли щеше наистина да й каже? „Не трябва така” или „Какво ти е направила, че я уби?”
Нямаше отговор на този въпрос. Но я попитайте алкохолика и наркомана, защо се напиват или друсат. За удоволствие разбира се. Доставя им удоволствие. Бягат от проблемите си като отидат в света на размазаните образи. Колко приятно е. Все едно се рееш. Е, бутилката с уиски и спринцовката с дозата за Ани бяха убийствата. Тя се чувстваше добре когато ги правеше. Изтръпва цялата, краката й омекват. Всичко сякаш започва да се движи по бавно, вдишва от последния дъх на жертвата си. Обича да усеща смъртта близо до себе си.
Не след дълго дойде време за поредния час при Лила М.. Тя стана от леглото и й сложиха белезници. Минавайки покрай килиите всички я гледаха. Имаше уплашени погледи, учудени, ядосани... Срещна още един поглед, но в него нямаше нито частица от изброените чувства. В онзи чифт очи се виждаше възхищение. За първи път на лицето на Ани се изписа удивление.
Стигнаха до изхода на помещението с килиите и тогава едно от момичетата беше събрало смелост и се провикна;
- Убийца!
Ани се изсмя високо и се обърна към надничащите глави от килиите.
- Нима и вие не сте тук именно, защото сте убили някой? Ах, вие невинните жертви.
Полицайката я дръпна грубо и те се озоваха в коридора.

На закуска отново беше сама. Мислех си, че ще се появи с новата си приятелка Ралица, но всъщност тя не се появи изобщо. След закуската разбрахме защо е отсъствала. Някой велик човек беше казал внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне. Е, аз не съжалявах, че си пожелах Ралица да умре и че желанието се сбъдна. Бях щастлива. Все пак беше отнела момента ми.
За какво й беше и на Ивелина да ходи до килията. Тази дебелана само си вре носа където не му е работа. Разстрои малкото ми момиче. А после отиде да се жалва наляво и надясно, че Ани я е заплашила. Мръсна малка лъжкиня. Нямаше да е зле и нея да убие.
А после когато я извеждаха за часа й с психиатърката очите ни се срещнаха. Тя ме беше погледнала. Колко много й се възхищавах. Мисля че и тя го забеляза, защото на лицето й се изписа удивление. Всички я мразеха точно сега, но не и аз. Тя беше и още е моята богиня.

0 коментара:

Публикуване на коментар