Глава II (част втора)

Ани не си падаше много по парковете, но един ден след училище просто не й се прибираше. Другото, което не харесваше и то повече от ходенето в парка беше да се прибира в къщи и там да е вторият й баща, който й се усмихва мазно и я гледа подло.
Истинският й баща беше избягал преди близо седем години. Само година след бягството на господин К. майката на Ани беше успяла да преодолее мъката и да открие вторият й баща. Не го харесваше, но заради майка си го търпеше. За това и беше решила да ходи в парка, за да не се налага да го трае през целия ден.
Ани нямаше много приятели. Всъщност нямаше никакви, но и тя самата не изгаряше от желание да има. Просто още едни дразнители в живота й, който да се налага да търпи. Семейството й се струваше достатъчно.
През този първи ден в парка на люлките нямаше никой освен едно малко русо момиче, а на пейката до самите скърцащи железа стоеше стара жена с наднормено тегло, явно бабата на детето. Ани седна на една от люлките и започна да се поклаща лека полека.
- Ти имаш руса коса като моята - каза едно малко пискливо гласче.
Ани се обърна към непознатото момиче до нея и видя как иначе белите й бузи сега червенееха.
Малкото момиче изгаряше от желание да се запознае с по-голямото си копие. Виждаше приликата. Колкото и малка да беше беше забелязала русата коса и зелените очи. Тогава й Ани забеляза тази прилика.
- Да и очите ми са зелени като твоите - усмихна се Ани, както обикновено. Тя просто обичаше да го прави.
- Аз съм Симона. Викат ми принцеса Сиси. Като онази от детското, сещаш ли се?
- Да мярвала съм го по телевизията. Аз съм Ани.
Тогава по-голямото момиче спря да се люлее и си тръгна. Беше отишла в парка, за да е сама, за да не й досаждат, но не се беше получило. За това реши, че домът й е по-малко гаден в момента.
На следващия ден Ани отново се отби в парка с надеждата, че малката принцеса Сиси няма да я има, но беше сгрешила.
- Здравей, Ани - започна да й мята от далеч малкото сладко момиченце, все едно бяха първи приятелки.
Голямото момиче се люлееше, а Сиси й говореше. Не я разпитваше, а дрънкаше само за себе си. Дори не й правеше впечатление, че момичето до нея не проявява интерес към нейните приказки.
- Баба има операция на крака. Доктора каза да се разхожда за раздвижване и за това почнахме и да идваме в парка. Което много ме радва.
Не знам да ли знаеш, но аз уча в къщи. Мама и тате казват, че първите три-четири години могат и в къщи да ги усвоя като материал. Честно казано така не ми харесва. Нямам никакви приятели. А родителите ми често отсъстват. След операцията баба се премести при нас, а иначе детегледачка се грижеше за мен. Сега само учителки идват.
Много се радвам, че с баба излизаме. Така мога да си намеря приятели...
И продължи да говори какво би искала да прави с тези приятели.
На Ани щеше да й се пръсне главата, но предпочиташе това пред дома си. За това и остана да слуша глупавите простотии за Сиси и нейните неоткрити приятели. Не след дълго баба й я извика.
- Красавице, ела да хапнеш.
"Красавице", тази дума все още кънтеше в главата на Ани. Тогава тя реши, че ще е част от тези приятели, които Принцеса Сиси не беше открила. И така и стана. Срещаха се постоянно в парка и се люлееха. Симона говореше, а Ани се правеше на любопитна и й задаваше безброй въпроси. Усмихваше се насила, търпеше я, но се стараеше да е добра приятелка.

Един ден отново след училище Ани се запъти към парка. Сиси се люлееше сама. Толкова много беше засилила люлката, че пръстите на ръката на Ани изтръпнаха. Русата й коса се развяваше ту на пред, ту на зад, усмивката й лъщеше бяла и красива, ръцете й стиснати в малки юмручета, за да се държи за железните въжета на люлката. Изведнъж се отпусна на зад и гледаше към небето. При това движение нещо в корема на Ани се сви. Помисли си, че ще падне, ще се удари и ще загуби тази гледка по този глупав начин. Вече имаше идея как да го направи, но сама, а не с помощта на люлките.
Ани се приближи към момичето и седна на пейката.
- Къде е баба ти?
- Отиде да пишка в кафенето - засмя се Сиси все едно е казала някоя забранена дума.
- Ще дойдеш ли с мен. Ще ти покажа една река.
Дори не трябваше да я убеждава. Малкото момиче спря люлката с крачетата си, скочи и тръгна след приятелката си.
Изкуствената река се намираше доста навътре в дърветата на парка. Около нея имаше полянки, за разходка, но много рядко се намираха хора да ходят там. Щом пристигнаха Симона издаде звук на възхищение. Толкова много и беше харесало там. Светлината, проблясъка на закачливата река, поляната, дърветата.
Ани я беше открила съвсем случайно един ден когато отново след училище беше решила да дойде в парка, но не искаше досадната й приятелка да й виси на главата.
Малкото русо момиче започна да подскача на камъните близо до реката й се подхлъзна. Падна, чу се пукане. Явно беше счупила някоя кост на ръката си, защото започна да реве силно и да държи едната си ръка. После протегна здравата си към Ани сякаш да я улови. Явно мислеше, че така болката ще мине. Ани обаче не издържаше на виковете й.
- Спри - почти викаше Ани.
Приближи се до нея и запуши устата й с ръка, но тя продължаваше да скимти. Сега не приличаше на красавица. Сиси се опитваше да махне ръката на приятелката си, дърпаше се, въртеше се. Нещо в Ани изпука, очите й заблестяха. Тя се усмихна и засили главата на принцеса Сиси в камъните.Повтори го още два пъти, за да е сигурна, че малката ревла ще престане. Отпусна ръката си и тя наистина не издаде звук. Ани знаеше, че е мъртва, но не се почувства зле. Огледа я и се спря на устните й. Наведе се и ги целуна. Те бяха все още топли, меки на допир. Ани още не можеше да намери думи, за да ги опише.
Живото русо момиче се върна на люлките. Старата жена вече обикаляше да търси внучето си.
- Ани, да си виждала Сиси?
- Ей сега идвам - каза Ани и се залюля.
Възрастната жена викаше постоянно "Сиси". Люлеещото се момиче искаше и нейната уста да запуши, но изведнъж разбра, че има по-важна работа от това да убива още хора. Искаше да рисува. Извади един лист от раницата си и започна да драска върху него на фона на виковете на старицата. Щом приключи старата жена все още търсеше Симона. Тя вече знаеше, че внучката й е мъртва и се страхуваше.

Глава II (част първа)

Бяха минали само два дена и Ани беше повикана отново в стаята за разпит. През този период тя не излизаше от килията си, освен когато отиваше да яде. Ивелина често й говореше, но Ани не й обръщаше особено голямо внимание. Дебелото момиче си дрънкаше и се смееше само на собствените си шеги. Често през ума на Ани й минаваше мисълта, че леглото й скоро може да се счупи и тогава ще се посмее от сърце.

Обожавах да я наблюдавам. Тя стоеше сама на масата, а понякога и Ивелина се натрапваше. Толкова красиво ядеше храната си. Забелязвах от време на време на лицето й да се появява една малка усмивка типична за нея. Никой не би могъл да я направи по същия начин по който я правеше тя. Опъваше леко устни на страни, показваха се съвсем бегло белите й изящни зъбки, а в погледа й се долавяха искри. Звучи зловещо, но всъщност беше така красиво... така завладяващо.

- Знаеш коя е вратата - каза полицайката, която я беше извела от килиите. - Там вече те чакат.
Ани се обърна към жената. Беше я оставила сама да отиде до стаята за разпит. Можеше да избяга, но със сигурност нямаше да стигне на далеч. Все пак всички в този коридор бяха полицай. Или по-голяма част от тях. Момичето тръгна към вече познатата врата. Открехна я леко и чу гласове.
- ... убиете! Аз мога да се постарая да я променя. Всеки заслужава втори шанс. Хората могат да се променят - каза Лила и удари с юмруци по масата.
- Здравейте - влезе с усмивка и леки подскоци Ани в стаята.
Малкото момиче забеляза, че психиатърката е облечена по-спортно. Носеше сиви дънки и синьо-бели маратонки, отгоре носеше бяла едноцветна тениска, косата й стегната в стриктна конска опашка, а на устните й най-нахално си стоеше блясъка за устни от първата им среща.
"Ах тези устни, как искам да ги целуна", помисли си Ани и облиза собствените си устни.
- О, виждам, че сте ме послушали - усмихна се тя закачливо.
Лила М. стоеше на стола срещу огледалото и се усмихваше.
- Клиента винаги има право - каза тя сочейки празното място пред нея. - Нека да продължим от там където ни прекъснаха миналия път. Щеше да ми разказваш за първата си жертва Симона.
- Да малката принцеса Сиси. Така искаше да й викат. Ако беше пораснала можеше дори да заприлича наистина на рисуваната героиня, но уви. Запознахме се в парка. Там ходеше с баба си. Аз се люлеех на люлките и тя го правеше...

Глава I (част четвърта)

След около пет минути Лила М. се върна.
- Пак ти? - разочаровано отвърна Ани.
- Не съм се отказала от теб, Ани.
- Знаеш ли какво? Мисля, че ти се нуждаеш от психиатър.
- А ти знаеш ли какво? Знам какви игрички играеш и няма да ти се дам, момиченце. Може да си убила доста деца, но мен не ме е страх от теб. Тук съм да разбера какво ти има и защо си го направила.
Лила чувстваше увереността. Движеше се бавно към Ани докато говореше и завърши с удар по масата с ръка. Заболя я повече от колкото очакваше. Дори при други обстоятелства щеше да изохка, но сега трябваше да е силна.
- Защо не каза по-рано? - Ани се облегна на стола и се загледа в камерата в десния ъгъл. - Когато бях малка всички виждаха русите ми букли и зелените очи. С въздишки произнасяха: "Колко сладко малко момиченце". По мен се заглеждаха непознати и ми пращаха целувки, а после се усмихваха мазно, мазно. Мразех ги всичките. Ненавиждах тъпите им физиономии, муцунките, които ми правеха, звуците, които издаваха.
Бях на седем когато мама се прибра с едно малко коте. То се уви около мен, започна да мърка. Сигурна бях на сто процента, че ако можеше да говори щеше да измърка:"Колко си сладка." За това докато мама не гледаше пъхнах котката в пералнята. Тя я пусна и с котката беше свършено.
Ани затвори очите си. Постоя така няколко секунди сякаш, за да си припомни изражението на майка й когато е видяла мъртвата котка в току що изпраните дрехи. Русото момиче се усмихна. Тази усмивка се стори доста зловеща на Лила М. и тя потрепна леко. Записа нещо в белите листи и когато погледна към Ани нейния поглед вече беше насочен към нея. Искаше да избяга викайки, но остана неподвижно. Не трябваше да показва слабости въпреки, че вече го беше направила.
- И все пак не разбирам - поклати глава Лила. - Защо си ги убивала? Доста деца са подложени на това хората да ги харесват, да им щипят бузките и да издават нечовешки звуци. Никое от тях не е станало сериен убиец на... тринадесет - замисли се Лила преди да каже числото и чак когато го произнесе на глас осъзна, че пред нея стои едно четиринадесет годишно момиче с руси букли, прекрасни зелени очи и усмивка, която в други обстоятелства би предизвикала възторг и топлина вместо страх и ужас.
- Така е. Аз все още съм в началото. Дори се съмнявам, че и накрая ще ме разбереш, но ми харесвате госпожице Лила М..
Психиатърката се взря в усмивката на момичето. Не можеше да повярва, че такова красиво създание като детето пред нея може да убие толкова много хора.
- Продължавай и ще видим дали ще те разбера. Все пак съм психиатърка. Работата ми е да те разбирам.
- Или да се преструваш, че ме разбираш - вметна уж небрежно Ани, но не изчака отговора на Лила и продължи. - Няколко месеца преди да стана на тринадесет ми дойде цикълът. Тогава мама ми каза: "Ти вече не си малкото сладко момиче". Изтръпнах. Не знам защо. Никога не съм искала да съм сладка, но тогава, когато вече станах голяма... Беше доста стресиращо. Сега ми става смешно при мисълта за начина ми на възприемане на тази незначителна информация.
След това дойде и рожденият ми ден. Тогава за първи път чух виц за блондинка. Знаеш ли как се изтрива паметта на блондинка, госпожице М.? - Лила поклати глава. - Като й духнеш в ухото. Всички се смяха, но не и аз. Огледах се и имаше доста руси момичета, които също се сееха на това. Помислих си:"Тези са наистина глупави. Дали да не им духна в ухото?" Бях наранена. Може да не си личи, но съм много чувствително дете. За много кратък период от време се случваха толкова много неща, които ме разочароваха. Дойде ми, разбрах, че ме мислят за глупава в обществото, защото имам рус цвят на косата, а и майка ми и новият ми баща съобщиха, че ще имам братче или сестричка.
Не бях щастлива, а никой не го виждаше. Никой! - намръщи се Ани, очите й се разшириха и започна да диша тежко.
- Значи просто си била наранена. Искала си внимание, но не си го получила. Това ли е? Дванадесетте деца и малката ти сестричка заедно със сестрата са били убийства, за да те забележат? - Лила наистина не можеше да я разбере, но какво да очаква от умствено разстроено дете. - Права си, не мога да разбера. Как може тези неща да са причина за убиване на хора?
Ани се засмя истерично. Лила не доумяваше. Такова държание не приличаше на четиринадесет годишна. Тя изгледаше толкова възрастна точно в този момент.
- Мила, госпожице М., първото убийство на малката Симона беше... непредвидено. Всъщнст никога не съм искала да убивам. Освен котката си. Там съм виновна.
- Ти знаеш името й? - учуди се Лила. Повечето убийци набелязваха жертви и ги убиваха без дори да се замислят, но явно Ани познаваше добре жертвите си.
- Разбира се. Руса коса до раменете, зелени очи, блестяща детска усмивка, едва на осем години.
- Тя прилича на теб малко, а? Всички приличат на теб. Има деца със сини и кафяви очи, но всички са руси. Полицията само с това свързваше убийствата.
- Така е. Срещнах Сиси в парка и...
Вратата се отвори и влезе полицайката.
- Времето ви свърши.
Тя тръгна към Ани. Русото момиче стана от стола си и се усмихна на Лила.
- Другия път облечете нещо по-удобно. Аз не съм някоя престижна личност, че да се контите за пред мен - усмивката на Ани се стопи щом полицайката започна да я дърпа.
Лила стана и със страничното си зрение се огледа в огледалото. Усмихна се доволна, защото знаеше, че е спечелила малката Ани. Това й се хареса. Можеше с гордост да застане пред баща си и да му каже, че битката е започнала, но тя не се е предала.
Ани се върна в килията и без да очаква нещо я удари по главата.След това последваха ритници. Тя лежеше на земята свита на топка. Усещаше болка, но по нищо не си личеше. Ани просто стоеше на земята. Стоя там около десет-двадесет минути без дори да трепне.
По някое време Ивелина влезе в килията и застана над нея.
- Не го приемай лично. Тук така посрещат новите. Казах им, че си опасна, но те не ме послушаха.
Ани се усмихна. Ивелина се стресна "Въобще тази усмивка изтрива ли се от лицето й?", зачуди се тя.
- Не ми пука. Още няколко човека в списъка... Звучи ми забавно.
Ани се изправи държейки се за корема. Окото й се беше подуло и зачервило, явно нечий крак го беше улучило. Отстрани на устата й все още течеше кръв, но вече засъхваше. По краката, корема и гърба имаше сини петна. Ръцете й трепереха за първи път в живота й, но не от страх или болка, а от огромното желание да рисува.