Глава I (част втора)

Всичко се беше случило малко след седемнайстия й рожден ден. Нямаха пари да го празнува. Приятеля й също не беше от най-богатите и дните прекарваха да се оплакват от това. Брата на Ивелина и брата на приятеля й също не одобряваха безпаричието. Четиримата бяха решили, че заедно ще могат да ограбят банка и да избягат заедно и да си живеят живота. Бяха изгледали доста филми докато решат, че са готови за това. Оказа се обаче, че не са чак толкова готови или по-точно въобще не бяха придобили никакъв опит от гледането.
Екипировката се оказа най-простата част. Няколко шапки с дупки за очи и ръкавици, за да не оставят отпечатъци. Влизането също не ги затрудни особено много. Щом влязоха през охраната се отбиха до тоалетните, за да сложат маските и ръкавиците. Пистолетите – два на брой, купи брата на приятеля й. Той имаше познати в тази област на оръжията. Излязоха от WC-тата с гръм и трясък.
Отначало сякаш всичко беше наред. Хората започнаха да пищят и да залягат. След единия изстрел насочен към тавана всички залегнаха и запазиха тишина, след няколко молби за това. Охраната беше с вдигнати ръце и пистолети на земята. Ивелина трябваше да събере оръжията и го направи успешно. След това отиде в тоалетната и ги хвърли там. Докато се върна един чувал вече беше пълен с пари. Изведнъж от някъде започна да се стреля. Тогава и двамата големи започнаха също да отвръщат на оганя.
Ивелина залегна щом видя, че и приятелят й прави същото. След няколко секунди разбра, че всъщност не е залегнал, а е паднал от куршум. Беше пронизал главата му. Ивелина остана така неподвижно загледана в празния поглед на приятеля си. Дори не можеше да заплаче. Просто стоеше. По едно време си помисли, че и самата тя е умряла, а не той. Сякаш нищо не се движеше, беше тихо и някак всичко белееше. Осъзна се едва когато някой я хвана и я задърпа. Оказа се, че е някакъв полицай. Махна импровизираната маска от лицето й, но тя все така продължи да гледа към мъртвото тяло на приятеля й. Някой извика нещо в ухото й. Беше толкова близо, но тя не разбра нищо.
„Мъртъв е”, провикна се някой друг и това сякаш я пробуди от транса. Огледа се и видя брат си и другия голям да лежат по лице на земята с белезници на ръце. Имаше още кръв, но не знаеше на кого е.
В съда разбра броя на простреляните. Бяха петима, от които една бременна жена. Единствения мъртъв беше приятеля й. В съдът не й пукаше колко години ще й отсъдят. Дори три й се сториха доста малко, но все пак не беше направила нищо. Момчетата получиха по осем години затвор.
По-малко от година в тясната килия й беше достатъчна, за да разбере колко глупаво са постъпили четиримата. Сега брат й и другия лежаха в друг затвор, но на нея не й пукаше за тях. Очакваше с нетърпение да напусне тесните килии и да заживее като нормален човек. До колкото може да се живее нормално с такова бреме на плещите.

На вратата на килията им задрънча палка и двете момичета погледнаха на там. Една жена в униформа се усмихна мазно, мазно сякаш света е неин или поне затвора.
- Затворник номер хиляда триста седемдесет и шест Ани К. на четиринадесет години от Д. да се яви в стаята за разпити. Има среща с психиатъра си.
Ивелина върна погледа си към Ани, която ставаше от леглото. В очите на дебелото момиче се четеше нещо като притеснение и шок.
- Ти си на четиринадесет?
- Какво да ти кажа? Живота беше много суров с мен – усмихна се тя и излезе с ръце на пред.

Щом седна сякаш стаята се изпълни със сияние. Гласът й зазвъня така меко и нежно. Никой инструмент не би могъл да изкара такава прекрасна мелодия като нейното звучене. А името й така просто, малко и нежно като нея - "Ани", все още звънти в главата ми. Постоянно ми напява и ме кара да се усмихвам блажено. Усмивката й ме накара да потръпна. По-кристална и от най-чистия кристал на света. Зъбите й така прави и бели все едно никога не ги е използвала. Така исках да ги разгледам отблизо.
А тази дебелана-Ивелина, с нейната голяма уста. За какво й беше да казва, че съм пребила до смърт момиче. Заслужаваше в този момент нея да убия. Заслужаваше да кажа на Таня, че я мисли за луда и тя щеше да свърши всичко, но присъствието на Ани така смекчаваше яда ми.
Убивала е. Имахме нещо общо. Имаше за какво да си говорим. Вече си представях как ще я заговоря. Как ще се смеем заедно. Толкова малка и така сладка изглеждаше в сивите затворнически дрехи, който сякаш й бяха поне два номера по-големи. Малко се шокирах когато чух броя на убийствата. Та аз не представлявах интерес за нея. Толкова скучна и безинтересна изглеждах спрямо нея. Едва ли щях да й направя впечатление с единия побой, който по случайност се превърна в смърт.
Исках още да слушам гласът й, но се появи полицайката. Защо ми отне тогава малкото радост, която изпитвах. Вярно за малко, но имах нужда от нея. Щом чух възрастта й на моето лице се изписа усмивка. Само на четиринадесет. Така малка, а вече сблъскала се с живота по такъв жесток начин.
Аз стоях на земята до килията, а тя мина покрай мен заедно с униформената жена. Така грубо държеше малката Ани. Искаше ми се да стана й да я ударя. Не можеше да се държи така с нея, нямаше право. Русото момиче беше крехко цвете. С нея трябваше да се отнасят всички с внимание иначе щеше да увехне.

- Мирела, какво търсиш тук?
Ивелина беше излязла от килията и видя затворничката от съседната килия да стои седнала на земята й да се взира след Ани и полицайката.
- Стоя си.
- Ами стой си.
Мирела беше на седемнадесет. Навърши ги преди седмица в затвора, а там беше от два месеца. Излежаваше присъда от четири години за убийство. В затвора обаче се чувстваше като у дома си. Никой не и пречеше, а и тя не се бъркаше много, много в чуждите работи. Беше мечтателка и голяма романтичка. Падаше си по момичета, а сега харесваше и Ани.

Жената с униформата й сложи белезници. Двете тръгнаха към главния изход на помещението с килиите. Минаха през тесен сив коридор преди да излязат в оживено помещение пълно с полицай, охранители и какви ли още не хора.
Ани се загледа и се спря за малко. Полицайката обаче я задърпа към една масивна черна врата изпъкваща на сивата стена, която най-вероятно преди години е била бяла, но вече не беше останал спомен от първичния й цвят.
- Първи ден, а? – усмихна се жената. – Не мога да повярвам, че са те заловили. Доста деца измряха докато се доберем до теб.
- Аз ли съм виновна, че си вършите лошо работата?
Жената се намръщи и натика грубо Ани в стаята и тресна вратата, за което явно щеше да получи мъмрене от по-висше стоящо лице.
Помещението беше два или може би три пъти по-голяма от килията. На едната стена имаше огромно огледало, което я покриваше почти изцяло. В четирите ъгъла на тавана висяха камери за наблюдение. В средата на стаята имаше маса висока около осемдесет - деветдесет сантиметра, не по-дълга от метър и двадесет и широка около петдесет - шейсет сантиметра. От двете страни на дължината имаше по един стол. Единият беше с лице към огромното огледало, а другият с гръб. Ани седна на стола обърнат с гръб към маскираната стена. Знаеше много добре, че там не е нейното място, но винаги обичаше да престъпва законите. Отметна косата си, усмихна се и зачака.